понеделник, 20 май 2013 г.

БАРАДЖ ПЪРВА ЧАСТ



СЛАВЕНА АТАНАСОВА
                            ПИКФОН
                   БАРАДЖ

ТАЙНАТА НА ПОДЗЕМНИЯ ХРАМ


СЪДЪРЖАНИЕ

ЧАСТ І.БРОИЛКА ЗА ВЪЗРАСТНИ
ГЛАВА І.ТАЙНАТА НА БАБИНОТО ПИСАЛИЩЕ
ГЛАВАІІ.ДЕТЕКТИВЪТ И ПИСМОТО ОТ СЪСЕДА
ГЛАВАІІІ.ПОЖАР ПОСЛЕДВАН ОТ БЯГСТВО
ГЛАВАІV.”ГОРСКА ИДИЛИЯ”
ГЛАВАV.ПРЕДАТЕЛСТВОТО
ГЛАВАVІ.АНГЕЛ ХРАНИТЕЛ
ГЛАВАVІІ.ПРОФЕСОРЪТ РАЗКРИВА СЪЩНОСТТА НА АРТЕФАКТИТЕ
ГЛАВАVІІІ.КЛЮЧЪТ БРОИЛКА
ГЛАВА ІХ.ДНЕВНИКЪТ НА ЯНКО БАЯРОВ
ГЛАВАХ.НЕЩО ВЪВ ВЪЗДУХА

ЧАСТІІ.ШЕСТИМА МЪЖЕ И ЕДНА ЖЕНА В ТЪРСЕНЕ НА ХРАМА
ГЛАВАІ.СВЕТЕЦА
ГЛАВАІІ.БОЯН ХРИСТОВ
ГЛАВАІІІ.ЛУДИЯТ ЛЪВ И МАЛКАТА МЕЧКА
ГЛАВАІV.ФОНДАЦИЯ „СОТОС”
ГЛАВАV.ПОЧИВКА НА ЗЛАТЕН БРЯГ
ГЛАВАVІ.ЕТИМОЛОГ В СЕЛСКА КРЪЧМА
ГЛАВАVІІ.ДАСКАЛИ И РИБАРИ
ГЛАВАVІІІ.ДОМ,СЛАДЪК ДОМ
ГЛАВАІХ.КОН ИЛИ ГЪБИ

ЧАСТ ІІІ.ХРАМЪТ НА БАРАДЖ
ГЛАВАІ.НА БИВАК КРАЙ ЖДРЕЛОТО
ГЛАВАІІ.ВЪПРЕКИ ВСИЧКО-ПРИЯТЕЛИ
ГЛАВАІІІ.ДВА ВХОДА-ДВЕ АЛТЕРНАТИВИ
ГЛАВАІV.ЛЯВО ИЛИ ДЯСНО
ГЛАВАV.СРЕЩА В ХРАМА
ГЛАВА VІ.ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ В ИМЕТО НА ПАЗИТЕЛЯ ИЛИ КРЪВ ЗА БАРАДЖ
ГЛАВАVІІ.ФОНДАЦИЯ”АЛБУГА-БУЛГАР”






                                           ЧАСТ І
КУПЕНКА    ЗА     ВЪЗРАСТНИ

                                                                                                                                                                     АН ДАН ТИНА,САРАКА ТИНА,
САРАКА ТИКИ,ТИКИ.
ЕЛЕМ БЕЛЕМ,БУЗ КАРПУЗ,
ЧОК МОК,СТРАШЕН РОГ.

                                                    

                                                ГЛАВА І

                              ТАЙНАТА НА БАБИНОТО ПИСАЛИЩЕ




Има хора, които, като гледаш лицето им на пар­чета, няма как да не ти направи впечатление колко са красиви и идеални сами по себе си. Но когато пар­четата са сглобени, нещо се изпуска, губи се и резул­татът не е толкова за възхищение. На такива им каз­ват „симпатични". За хората, които ценят повече вън­шността, такова определение звучи обидно. Други пък приемат тази класификация за комплимент и слагат още повече грим, за да направят невъзможното и да изскачат поне още едно мъничко стъпалце към върха, на който е застанала някоя мършава манекенка или артистка с лице, подострено като молив от моден коз­метичен касапин.
Жената, която се излежаваше на камъшитения шезлонг в градината и криеше лицето си от жарките лъчи на слънцето под периферията на широкопола шапка със затъкнати изкуствени цветя в кокардата, със сигурност изглеждаше добре и всички я смятаха за симпатична. Различното в нейния случай бе, че при­надлежеше към трети вид - към тези, на които никога не им бе пукало как светът преценява външността им, и въпреки това изглеждаха впечатляващо. Може би тайната им се криеше точно в незачитането на об­ществените класации, които имат за цел да огранича­ват възгледите на хората за красиво, както и за всичко останало в живота, и да ги държат в някакви рамки.
Праната кестенява коса на жената се спускаше почти до тревата и блестеше като копринен воал под лъчите на слънцето, пробили си път през клоните на дърветата. София Баярова работеше като счетоводи­тел в една от най-престижните кантори за фирмено счетоводство в града. Темпераментът и не беше в син­хрон с професията, която си бе избрала, но още от училище числата бяха нейната голяма страст. Обича­ше математиката заради точността и съвършенство­то - неща, които не се надяваше да намери у някой мъж, макар да не преставаше да вярва в съществува­нето му.
Преди две години навърши тридесет и в един момент й се стори, че се свършва светът. Приятел­ките й вече имаха пораснали деца, съпрузи, любов­ници, котки, кучета, ипотеки, а тя - само старата къща на баба си и двора с кривата круша. Никой не я посрещаше, когато се връщаше уморена от работа, и никой не я изпращаше сутрин към офиса с целувка. Единственото й предимство бе, че изборът за всичко, Което правеше, си беше лично неин, а главата й беше Непрекъснато пълна с идеи. Това й стигаше, за да пре­стане да се самосъжалява.
Къщурката наследи от починалата си баба, ко­гато беше едва на осемнадесет, но за постоянно се нанесе чак пет години по-късно. Завърна се в родния си град, завършила висшето си образование, много по-уверена в себе си от преди. Гледаше на досегаш­ния си живот си като на отминала безинтересна исто­рия. Годините си приличаха една с друга. Дори и праз­ниците бяха толкова еднакви, че не би й направило го­лямо впечатление, ако получеше коледен подарък на Великден. Спомняше си как, когато се прибра от Со­фия, гледаше на живота отвисоко. Смяташе, че при­тежава всички качества, нужни й да направи, каквото
си пожелае, и да не позволи па никого да и нарани.
Останала от малка без родители, израсна под грижите на баба си Кана, която й даде много любов и добро възпитание, но не знаеше как да се погрижи за душата й. За поколението на баба Кана „душата" бе само онова, което отлита на небето след смъртта. Постепенно София заживя в два свята - в реалния и в този, в който всичко, което пожелаеш, съществува наистина, само трябва да го откриеш или той да те открие. Още като дете нямаше с кого да сподели странните си преживявания и по-различния си въз­глед върху нещата, които хората пренебрегват за по- голямо удобство, като лъжа, лицемерие и корист. Не разбираше как е възможно материалното състояние да е по-важно от честта и достойнството. И се полу­чаваше така, че повечето познати я избягваха заради прямотата й и най-вече заради странните й и необяс­ними за тях изблици на гняв или силен смях, предиз­викани от видяна глупост или суета. Хората като ця­ло се страхуват от различията си и значителна част от времето им отива, за да ги прикриват. София търсе­ше точно обратното у всеки от собственото си обкръ­жение и не се боеше да показва бунтарския си нрав. Знаеше, че само така ще намери истински приятели, с които да сподели странностите на своите светове.


Къщата, в която живееше, се намираше в цен­тралната част на града и от бегъл поглед се виждаше колко се различава от останалите в квартала. Тя впе­чатляваше не само с архитектурата си от тридесетте години на двадесети век, но и с по-скромните си раз­мери. Преди време всички къщи на тази улица си при­личаха и беше удоволствие да се минава по нея, но оттогава много бетон се изля и много тухли се иззи­даха, докато симпатичните къщички се превърнаха в малки блокчета с грозни фасади и циментирани дво­рове. Сега домът на младата счетоводителка се гуше­ше сред китната си градина и напомняше на всички с носталгия за безметежното минало на квартала. Но спомените от детството и тъгата по дните, когато все още имаше портички между дворовете, нищо не про­меняха. Вятърът ги бе издухал като пуха на глухарче.
В приземния етаж на къщата имаше едно поме­щение, което София бе превърнала в килер, а някога в него се помещаваше кухнята на баба й. Казваха му „зимната стая" и никога не бяха се замисляли защо и кой бе измислил това название. В нея София бе съб­рала старите вещи, които не можеше да изхвърли по­ради своята сантименталност и поради началния ста­дий на „плюшкиновия" си комплекс, който бе развила, унаследявайки къщата.
Другото помещение на този етаж се намираше три стъпала по-надолу, вкопано дълбоко в земята, за да задържа повече хлад. Мазата приличаше на мрач­на средновековна тъмница и имаше един-единствен мъничък прозорец с дебели железни решетки и боя­дисано с блажна боя стъкло. Преди помещението се използваше за съхранение на зимнина. В него дори и през лятото, в най-големите жеги, температурата не надвишаваше петнадесет градуса. Камъните, от кои­то бяха изградени основите на къщата, не бяха изма­зани и се виждаше как са подредени като зидария на древна крепост. За пода никой не се бе погрижил и той си бе останал най-обикновена трамбована пръст. Покрай стените, все още непокътнати от времето, стояха дървени стелажи, пълни с прашясали празни буркани и шишета с най-различна форма и големина. Ма някои от тях върху дъното ясно се четеше датата на производство им, която съвпадаше със строежа на къщата. Единствените по-съвременни вещи бяха два пластмасови бидона, захвърлени направо от стъпала­та в средата на мазето. Без съмнение София не вли­заше често в тази част на дома си. На горния етаж тя разполагаше с три еднакви по големина стаи, които по средата се свързваха с малко тясно коридорче. Спалнята, която използваше баба й приживе, бе пре­върнала в кухня, за да не слиза всеки път, като огладнее, до „зимната" стая. А и нямаше нужда от толкова спални.
Първото, което направи, когато се нанесе, бе да откачи всички вътрешни врати и да ги свали в киле­ра. Купи си латексова и блажна боя във всички ню­анси на синьото, каквито успяха да й размесят в мага­зина, и боядиса стените, таваните, касите на вратите и прозоречната дограма. Само от външната страна остави рамките на прозорците бели. Без мебелите вът­решността на къщата наподобяваше безкрайно сли­ване на море и небе. То й въздействаше като пресел­ване в облаците на нейното въображение. За това спомагаха още повече снежнобелите леки като воали пердета на всички прозорци. С пухкави бели булани зави дивана и леглото в спалнята, фотьойлите и ос­таналите столове из къщата тапицира с мека агнеш­ка кожа, а дюшемето на всекидневната застла с пос­телка, имитираща кожата на зебра. Мебелите в тази стая и в спалнята си избра в тъмни нюанси, но с по- модернистичен вид. Най-новаторска изглеждаше кухнята. След основния ремонт на помещението в си­ньо бяха шкафчетата на стената и седалките на двата стола. Всичко, което не беше в никел, като високата кръгла масичка, дръжките на вратичките и ниския конусовиден полилей, беше с орнаменти от сребърно фолио и това придаваше изящество дори на такова скучно помещение като кухнята. Другото, което пра­веше впечатление, бяха високите вази тук-там край стените, от които стърчеше по едно цвете. Във всяка стая имаше и по една картина. Това ще рече, че в ця­лата къща имаше три картини и те според собстве­ничката показваха принадлежността па стаята. В кух­нята срещу масичката с двата стола между портре­тът на Франсоа Рабле - автора на историите за Гаргантюа и Пантагрюел, разсмял света с греховете на своите герои, без да ги ужасява като Лайте в този и без това луд свят.
На стената във всекидневната висеше поставе­на зад стъкло в рамка снимка на препускащи из саваната на Африка зебри. София не я окачи само заради приликата с килимчето върху пода. Купи я импулсивно в деня, в който разбра, че никой не е успял да опитоми тези животни. Беше си чиста случайност, че я намери точно след като гледа документалния филм по научнопопулярния канал.
В спалнята експонира собствения си пастелен портрет, който й направи едно момче на морето, ко­гато беше студентка. Сметна, че след като това е най-личната стая, трябва да я следи именно собственият й поглед.
Нужни бяха месеци, докато подреди къщата си така, че откъдето и да я погледнеше критичното й око, нищо да не може да го подразни. Всичко според нейните изисквания трябваше да намери единстве­ното място, което би му подхождало. И никъде другаде да не изглежда по-добре.


Постепенно и без да бърза, София си създаде собствен рай и той беше не само неин дом, по и бяг­ство от света, от който постепенно започна да се от­чуждава и в който само ходеше на работа, пазарува­ше и все по-рядко излизаше с приятели на заведение. Обичаше винаги, когато времето позволява, да се излежава в градината си, която след смъртта па баба й бе започнала да заприличва на джунгла. Наложи  се да се научи и за нея да се грижи н бързо разбра, че й харесва да засажда цветя, след това да ги гледа как порастват и накрая да й показват прекрасните си личица. Беше към края на пролетта, един след друг цъфтяха розовите храсти край оградата и големите маргарити до входната врата. Незабравките само на­веждаха малките си пъпчици и много скоро също щяха да разцъфнат с най-хубавия син цвят. След тях идваше редът на яркожълтите слънчогледи джудже­та и на пълзящия по едната стена на къщата храст с оранжеви кичури от фунийки. За всичко в градината си имаше ред, макар и не толкова забележим на пръв поглед. Най-важното и най-спазваното правило в нея бе винаги да има цъфтящи растения, които да радват очите.
Дърветата хвърляха шарена сянка върху място­то в градината, което София с помощта на приятели бе пригодила за отмора. Бяха покрили земята с голе­ми плоски камъни като тези на пътеките между лехи­те с цветята и от портата до къщата. Разбиха старата циментова настилка и изхвърлиха парчетата й на бунището. А след като подредиха плочите, София пося райграс покрай тях. След време ефектът беше пора­зителен. Досадното бе, че трябваше с ножица редов­но да подстригва тревата, но градинарството се отплаща на тези, които не жалят труда си. И нямаше човек, който, минавайки по улицата, да не спре пог­лед на градината й.
Мястото за отдих беше точно пред къщата. Ос­вен любимия плетен шезлонг на София имаше малка пластмасова масичка и две кръгли столчета в ком­плект с нея. Когато ги купуваше, беше обзета от ня­какви мрачни мисли и смяташе, че колкото са по- неудобни, толкова по-малко някой ще се заседява на тях. Малко встрани беше монтирала голям плажен чадър, който много рядко разпъваше, но й се струваше, че точно там му е мястото. Старата круша и двете черешки, които бе посадила преди пет години, хвърлиха достатъчно сянка - точно колкото и точно където трябва.
Оградата, заобикаляща от всички страни двора, беше от най-обикновена едра метална мрежа, закре­пена със стоманена тел към двуметрови циментени стълбове. Тази година през един топъл мартенски ден София боядиса мрежата с яркочервена боя. Това бе като хвърлена ръкавица в лицето на кварталните бабички. Чувстваха се оскърбени, макар че това бе цветът на любимата им партия, но освен да сумтят презрително срещу подобно своеволие, нарушаващо неписаните квартални закони за допустими оградни цветове, нищо друго не можеха да направят. Нямаха достатъчно материал, който да подхрани фантазиите им и да изкарат София поне толкова черна, колкото самите тях. Всичко, което можаха да родят главите им през тези години на натрапено съжителство, бе да я обявят за стара мома. Презрението, което изпитва­ха към баба й, задето не влезе в асоциацията им по съседско оплюване и заради критичното й отноше­ние към заниманията им, се прехвърли на внучката. София нямаше нищо против да подхранва скудоуми­ето на скучаещите женици, но те не съществуваха в света, в който живееше. Не го нравеше от високоме­рие - освен да ги поздрави, когато ги видеше на някоя от пейките пред дворовете си, друго нямаше какво да си каже с тях.


През този късен следобед София лежеше върху шезлонга на двора външно спокойна и нехаеща към заобикалящия я свят. Но покоят й бе само привиден, защото мислите й препускаха като диви прерийни коне, пулсът й беше побеснял,а дишането- учестено. Съзнаваше, че е крайно превъзбудена, и се опитваше да се овладее, защото само със здрав разум би избегнала грешките и преценката й би била най- благоприятната за самата нея.
Беше минал повече от час, откакто се изтегна на шезлонга, захлупила очи е шапката на баба си. То­зи ден би бил като всички останали, ако след като се прибра от работа, не беше решила да огледа старите мебели, които след ремонта бе свалила в зимната стая. През обедната почивка, докато преглеждаше както обикновено местната преса, бе попаднала на обява, която й се наби в очите. Частно лице изкупу­ваше стари мебели, вещи и книги - някой в града най-сетне се беше решил да отвори антикварен ма­газин. Преди месец бяха затворили предишния. Соб­ственикът му бе обвинен в изкупуване и препродаване на иманярски ценности. Целият град знаеше е какво се занимава, но никой нищо не предприемаше. За щастие няма вечни неща. След две поредни краж­би в градския музей най-накрая трябваше някой да полежи за назидание на останалите мародери, които би трябвало да се третират като престъпници срещу собствената си държава. Само хора без чест и съвест могат да посягат на миналото и да го продават на богати, но невежи западняци.
В килера София бе свалила останалите здрави и ненадупчени от дървоядите мебели - един скрин с че­тири огромни чекмеджета и изящно изработени от ковано желязо ключалки и дръжчици, тежко орехово писалище и тоалетка с витринки от гравирано стък­ло, на която й липсваше огледалото. Бабините кух­ненски столове и голямата маса София пребоядиса, сложи им нова тапицерия и ги подреди във всеки­дневната в най-близкия до кухнята кът. Заемаха дос­та място, но така и не се реши да ги свали долу при
останалите в зимната стая. Баба и бе разказвала на­дълго и нашироко как са ги докарали с дядо й от София, натоварени на един файтон под наем.
Дълбоките чекмеджета на стария скрин можеха да поберат най-малко двайсет одеяла, като щеше да остане място и за няколко комплекта спално бельо, София нямаше нужда от толкова обемиста мебел горе и го използваше да пъха в него демодирани дрехи, които си бяха почти нови и рано или късно отново щяха да са на мода. Старите си обувки слагаше в ку­тии и ги редеше под и над писалището. Имаше на вика да запазва всички видове обувки и ботуши и ко­гато шкафът горе в коридора се напълнеше, част от тях идваха тук. Знаеше, че ако баба й можеше да види за какво използва мебелите, нямаше да е доволна, но осъдителният й поглед сякаш се усещаше само в ки­лера. София гледаше да не се застоява там и си вну­шаваше, че е логично духът на баба й да би могъл да обитава зимната стая.


Единствено тоалетката не беше натоварена кол­кото другите мебели с непотребни вещи. С нашаре­ните си витринки тя изглеждаше толкова изящна, че на София й беше жал и прибираше в нея само стари списания и картичките, изпратени й от приятели и далечни роднини по празниците. Тъкмо в едно от рафтчетата измежду купчина хартишляци откри, че бе забутала албума на баба си Кана, който търсеше от дълго време. Толкова се зарадва, че забрави за какво е слязла в приземния етаж. Изнесе го в гради­ната и дълго време само го държа в ръцете си. Тол­кова пъти го бе разглеждала като малка. Можеше да опише всяка снимка в него. Дебелата му подвързия беше пристегната с избелял червен копринен шнур, зашит на възела за по-голяма здравина. Преди не беше забелязала тази подробност. Баба й Кана си е била винаги такава - все гледаше да е двойно под­сигурена. Тъжна усмивка се появи на лицето на София при спомена за милата старица. Тя беше отгледала сама сина си, бе направила всичко, което е по силите й, да го изучи и възпита като достоен българин. Но не бе получила отплата за грижите си, съдбата й го отне, а с него и младата й снаха. Оставиха момиченце на три годинки, на което тя посвети остатъка от живота си. Беше си внушила, че ако се държи строго, като затворнически надзирател, с внучката си, ще я пред­пази от грешки и ще я направи по-устойчива на ра­зочарованията от този свят. София от малка бе опоз­нала добре баба си и безпрекословно изпълняваше заръките й, защото наградата си заслужаваше - приказките й всяка вечер, към които се беше пристрастила. Дотолкова се беше сближила с нея, че я разбираше само от един поглед. Твърдението, че са­мо противоположностите се привличат, е една от го­лемите заблуди и е изказано от хора, имащи повърх­ностни познания за човешката природа. Строгата ба­ба беше от същото тесто, от което бе замесена и ду­шата на малкото момиченце, растящо незабележимо заради благия си характер. Баба и внучка никога не си говореха за чудесата, в които вярваха, но вечер приказките, които си разказваха, не бяха от нито една от детските книжки в домашната им библиотека. Тогава беше тяхното време. Наслаждаваха се на бли­зостта си, в такива моменти баба Кана съвсем се сма­ляваше и заприличваше на момиченце. Дори и сме­хът им бе еднакъв. София нито веднъж не я попита защо невинаги е такава. Досещаше се за причината по тъжния поглед, когато разлистваше албума със снимките. Дядо й бе починал отдавна млад, но баба Кана още го обичаше и когато разбра, че си отива от този свят, не беше изплашена, а щастлива, ме ще се срещнат на небето. За такава любов мечтаете и София, предпочиташе да остане сама в живота, вместо да направи компромис със себе си...
На една от старите пожълтели фотографии баба Кана беше седнала до същото писалище, което сега се намираше в зимната стая. Бе облечена със светла, подчертаваща формите й рокля. Тя се разкрояваше от кръста надолу и достигаше до пода. Деколтето и маншетите на ръкавите бяха обшити с едро плетена дантела на цветя. За пръв път на София й се случваше толкова да се вглежда в детайлите. Струваше й се, че самата снимка по някакъв необясним начин нас­тойчиво е привлякла вниманието й, затова отиде до всекидневната и от едно чекмедже изрови голяма лупа с пластмасова дръжка. Върна се па двора и заразглежда с нея още по-съсредоточено - сантиметър по сантиметър  снимката.
Но колкото и да се взираше, не можеше да от­крие нищо странно или поне мъничко необичайно. Накрая се отказа. Реши, че си е самовнушила всичко, и внесе албума вътре. Върна се на двора и отново се изтегна върху шезлонга. Опита се да се съсредоточи върху нещо друго, но съзнанието й непрекъснато я връщаше към стария бабин албум.
- По дяволите! - извика изведнъж и скочи на крака.
Не беше забелязала как е отлетял денят. Започ­ваше да се смрачава. Мислите й я бяха отнесли далеч в миналото, където можеше да спира времето, щом си пожелаеше. Причината за бурната й реакция бе именно един такъв момент, запечатан на фотограф­ска хартия в бабиния й албум. София влетя като фурия във всекидневната, грабна го и го отвори точно на страницата със снимката на баба си до писалището. Пожълтялата фотография беше от младостта на Кана, правена само няколко години след смъртта на съпруга й. В погледа й вече се бе появила онази строгост и критичност, с която смразяваше кръвта на роднините и на любопитните си съседки. Младата жена гледаше към обектива предизвикателно, с леко насмешлива усмивка, но и със същия леден блясък в очите, който помнеше София. Донякъде със своята загадъчност напомняше за Джокондата, но за разли­ка от загадката на Да Винчи, и до ден днешен неразшифрована убедително, София беше разкрила тайна­та на красивата си баба.
Жената от фотографията седеше на самия крайчец на тапициран в тъмно кадифе стол с висока обле­галка, на която бе сложила едната си ръка. Другата й, подпряна на лакът върху писалището, държеше дълга перодръжка, чийто писец сочеше към едно от­ворено чекмедже.


Още съвсем малка, София случайно бе дочула от разговори между роднини, че баба й Кана има тайник, в който крие семейните ценности. Всички се на­дяваха един ден, когато тя си отиде, да им остави по нещичко в завещанието си. Но къщата наследи внуч­ката й, а надеждите на останалите останаха излъгани. Нямаше нито бижута, нито други ценности, макар никой да не повярва, че израслата в богато фабрикантско семейство жена не е скрила нещо от комунисти­ческите грабежи навремето за черни дни. След погре­бението всички гледаха подозрително София. Очаква­ха рано или късно да започне да харчи повече пари, отколкото изкарва, и тогава да й заявят в очите, че знаят откъде ги има. София никога не бе вземала на сериозно дрънканиците на роднините си. Сети се за тях сега, но не вярваше, че баба й ще пази злато или бижута. Би трябвало да е нещо много по-ценно, за да го крие. Когато видя на снимката отвореното чекме­дже на писалището, мече знаеше, че няма такова на това във килера, но щем баба й седеше до него, нямаше начин да греши. Писецът сочеше умишлено към чекмеджето, а и изражението на жената от снимката подсказваше, че има някаква загадка и просто трябва да се вгледаш по-внимателно. Без повече да се бави, София затвори албума, слезе в приземния етаж и прекрачи прага на зимната стая. Писалището беше точно срещу нея и ясно се вижда­ше, че няма никакво чекмедже на мястото, което баба й сочеше на снимката. Свали кутиите с обувки, взе един парцал и изтри натрупалия се отгоре прахо­ляк. Старинната красива мебел бе изработена с тако­ва майсторство, че дори и сега, въпреки няколкото по- дълбоки драскотини, изглеждаше все тъй впечатля­ващо както преди двадесетина години.
Срещу плота за писане се намираха два реда малки чекмедженца, разположени едно над друго, а над тях - два рафта във вълнообразно извиваща се резбована рамка. Мястото, оставено за краката на пишещия, бе оградено от двете страни със стигащи до извитите крачета шкафчета с вратички. Метални­те дръжчици във формата на извити посрещащи се листенца правеха старото писалище истинско произ­ведение на изкуството. Плотът му беше доста дебел и изглеждаше, че е изработен от масивно дърво, само фрезовано по краищата за повече естетика. Точно към тази част от писалището сочеше баба й, но кол­кото и да се вглеждаше, София не виждаше чекмедженцето от снимката. Орнаментиката на дървото до­пълнително усложняваше огледа. В криминалетата беше чела за подобни тайници, но как би могла да предположи, че именно в нейната къща се намира та­кава вещ. Знаеше, че трябва да има начин за задейст­ване на механизма, нещо, което да се натисне, и хоп - скривалището да се отвори. Затова се зае да изследва отблизо горната част на писалището.
След време, което й се стори цяла вечност, съв­сем се отчая. Прииска й се да грабне брадвата и по „радикален" начин да изтръгне истината от упорства­щата мебел.
Добре че утре беше почивен ден и не се налага­ше да става рано за работа, защото твърдо бе реши­ла, че няма да си легне, докато не открие как се от­варя тайникът. Отново се качи горе и грабна албума. В този момент не я вълнуваше какво точно е криела баба Кана, а защо й убягва ключът към загадката. Затвори стария албум и слезе с него в зимната стая. Сложи го на скрина под светлината на крушката и отново го разтвори на страницата със снимката, от която баба й продължаваше да я гледа все така пре­дизвикателно. Започна да сравнява писалището от фотографията с това пред нея, но освен чекмеджето нямаше никакви други различия между тях.
- Мога да се закълна, че тя ми подсказва какво да направя! - възкликна гласно София, втренчвайки се в лицето на жената от снимката.
Баба Кана я гледаше така, сякаш времето не бе никаква пречка за посланието, което нейната внучка трябваше да разбере. За магията на обичта няма прегради и София усети как се изпълва със спокой­ствие. Това бе любимата дума на баба й - „спокой­ствие". Казваше, че не само избистряло ума, но и лекувало нелечими рани. Може би е имала предвид търпението, с което очакваше един ден да отиде при своя любим съпруг. София се възползва от заръките й и пое дълбоко въздух. Винаги, когато искаше да изчисти ума си от лоши мисли, си представяше куп­чина дини - действаха й като балсам.
Бе открила, че дините за нея са знак за по-ху­баво време, като лятото например. Всичко, което оби­чаше, миришеше на дини - любовта, новите обувки, жегата, слънцето, дори и свежият повей па вятъра.
Отново се взря в снимката. Кана сочеше тайника с дървена перодръжка.
-Много е дълга... - пророни София с усмивка, досущ като тази на баба й. - Това е ключът! - възк­ликна след малко и изхвърча навън.
Скоро се върна с тънка пръчка, която отряза от люляковия храст до къщата. Изглади я с ножа и леко заостри върха като на перодръжката от снимката. Когато най-накрая остана доволна от творението си, се зае да оглежда писалището за отвор, през който да провре импровизирания ключ. Претърсваше всеки милиметър върху плота и постепенно усети, че нер­вното напрежение, което я бе обзело преди, започва­ше да се завръща с все по-голяма сила. Бузите й по­руменяха и по челото й избиха капчици пот. Никъде по цялата повърхност не можеше да открие отвор. Осъзна, че нищо повече няма да узнае от баба си, и съвсем отчаяна се просна на стария фотьойл пред то­алетката. Дори не обърна внимание на прахоляка, който се вдигна из цялото помещение. Втренчи се сър­дито в писалището и в този момент го откри. Погле­дът й бе привлечен от дръжчиците на вратичките. Всичките бяха абсолютно еднакви с изключение на чекмедженцето, което се намираше точно над място­то, където би трябвало да е тайникът. За разлика от останалите то имаше ключалка и от нея стърчеше малко ключенце.
-Защо само то?! - запита се София и без да гу­би повече време в догадки, стана и го отключи.
Извади го, но в него нямаше абсолютно нищо. Не можа да сдържи гнева си, че усилията й водят все към нови препятствия, хвана чекмеджето за дръжка­та и го изтръгна от писалището. Би го запокитила в стената, но мисълта, че е принадлежало на баба й, я спря. Понечи да го върне на мястото му и тогава видя дупчицата, която толкова търсеше. Намираше се точ­но под чекмеджето и ако не бе гневният й изблик, ве­роятно нямаше да я открие скоро. Взе пръчката, коя­то бе захвърлила върху плота на писалището, и вни­мателно я мушна в отвора. Тя потъна доста дълбоко, без да срещне някаква съпротива, и изведнъж спря. София леко я натисна, страхувайки се да не я счупи, но нищо не последва. Това я ядоса и следвайки им­пулса си, натисна пръчката с всичка сила. Чу се глухо изщракване откъм вътрешността на писалището, пос­ледвано от рязко и звучно изтропване, след което тай­ното чекмедженце на баба Кана се изстреля от плота наполовина отворено.
София се отдръпна и с две ръце притисна лудо биещото си сърце. Не смееше все още да се осмели да погледне какво се крие в това скривалище, до което всичките й роднини мечтаеха да се докопат. Седна на стария оръфан фотьойл, потънал сред купчини от одеяла и навити на рула килими, които все отлагаше да изхвърли, защото не бяха толкова стари, но и не й бяха нужни. Опита се да се успокои. Моментът бе на­стъпил, но нямаше за къде да бърза. Такива мигове бя­ха рядкост в монотонното й ежедневие и искаше да се наслади на откритието си, преди да разбере, че ця­лото това суетене и изнервеността й са били напраз­ни и единствено във въображението й са съществували потайностите на младата Кана.
Чекмеджето стоеше отворено пред очите й, на една ръка разстояние от мястото, където бе седнала, но нищо не можеше да види в него.
още лежеше върху плота на писалището.
- Време е, бабо, да разбера! - въздъхна и над­никна в тайника.
Чекмеджето бе широко около десетина санти­метра и два пъти по-дълбоко, но на дължина бе поч­ти колкото плота на писалището. От вътрешността му София извади стар бележник с протрита кожена подвързия, овързан с велурено ремъче, запечатана с восъчен печат копринена червена кесия и продъл­говата дървена кутия, която имаше капаци и по двете си дължини. Вещите бяха прилежно подредени и то­ва, че Кана бе държала да са далеч от всички, означа­ваше колко са важни. Старата жена бе умряла тол­кова внезапно, че не бе успяла нито дума да размени с внучката си на смъртния си одър. Добре че поне за завещанието се бе погрижила по-отрано. Съдбата бе решила София да узнае тайните на баба си по по- трудния начин. Взе намерените вещи, затвори отново чекмедженцето и се качи горе в спалнята си. За по- сигурно провери дали външната врата е заключена. Чак тогава се настани на голямото си легло и подре­ди пред себе си съкровищата на Кана.


Върху подвързията на бележника нямаше над­писи или някакви други обозначения - съвсем обик­новена кафява кожа, излъскана от носене и с протри­ти краища. Върху единият капак на дървената кутия имаше издълбан знак, който представляваше две свър­зани спирали, навиващи се в различни посоки. София не им обърна много внимание. Възприе ги като най- обикновена украса и заразглежда другата страна на кутията. Върху дървеното капаче имаше редица от прастари букви, каквито българите бяха използвали много отдавна и за разчитането им й бе нужна по­мощ. Външността на червената кесия също нищо не й подсказваше. Върху печата, който не позволяваше да я отвори, бе изобразен крилат змиевиден дракон с обърната в анфас глава. Восъкът придържаше злат­ната жичка, с която бе пристегната кесията, и тряб­ваше или печатът да се строши, или да се отреже жичката. София предпочете да не съсипва красивия печат, извади от чекмеджето на нощното си шкафче ножица, сряза внимателно жичката и я разви с тре­перещи от вълнение пръсти. От вътрешността на копринената кесия извади метален кръг, върху една­та страна на който изпъкваше подобно на снежинка релефно изображение. Приличаше на метална формичка за игра в пясъка или на въз големичък печат. На гърба повърхността бе съвсем гладка, като се из­ключи това, че някой бе надраскал непохватно с ос­трие малък ромб по средата. София пребърка отново торбичката, но дискът се оказа единственият пред­мет, който тя съхраняваше. Това малко озадачи и ра­зочарова София, защото дискът й се стори съвсем безинтересен и не разбираше защо е притрябвало на баба й да го крие. Веднага се зае с кутията, която из­глеждаше по-обещаваща находка, вероятно заради тайнствените знаци и фината й изработка. Дървото, от което бе направена, не беше боядисвано, а само лакирано. Дължината й не надвишаваше една педя, а височината й беше около три пръста. Вратичките й бяха залостени с резенца, които бяха толкова мини­атюрни и крехки, че само с помощта на някакво ос­трие биха могли да се преместят.
Невероятно бе как някога, когато ги е нямало днешните висши технологии, са били изработени ръч­но толкова фини нещица. Очевидно някой доста се бе постарал в миналото.


София извади от кутията си с конците една игла с притъпен връх - от тези, които използваше за бро­диране. Не искаше да издраска или да повреди кути­ята. Веднага щом притегли резенцето на едната вра­тичка, тя се отвори и върху леглото се търкулна кра­сив златен пръстен печат. Именно с него беше запечатана червената кесия, защото от подобната на де­бела монета лицева част на пръстена я гледаше зми­евидният люспест дракон.
В момента, в който пръстенът проблесна пред нея, София разбра, че нещо важно се случва или пред­стои да се случи. Това не бяха обикновени стари ве­щи, които баба й бе скътала за повече загадъчност. Много повече се криеше зад тях.
„Трябва ми помощ!" - мина й през ума. София съзнаваше, че се нуждае от някой, който разбира от история или археология, който да е наясно със зна­чението на тези предмети и знаци и който ще й по­могне да открие откъде са дошли, защото нищо не става случайно на този свят. Имаше причина, която я бе накарала точно сега да ги намери, и с цялото си тя­ло усещаше, че нищо не зависи от нея и всичко, което трябваше да се случи, има корени далеч в миналото на Кана.
Когато отвори от другата страна кутията, извика от изненада. Не можеше да повярва на очите си. Във вътрешността й лежеше най-странното нещо, което някога бе виждала. То представляваше статует­ка от светлосив метал, изобразяваща човече, изпра­вено върху профилирана дръжчица. Бе сложило ръце­те си на кръста и макар че беше толкова малко, ясно се виждаха шарките върху дрехите му и кройката им. Върху главата си имаше шапка с три разклоняващи се върха със затъпени краища, които бяха на една плоскост със сложените му на кръста ръце. Странно и дори леко ужасяващо изглеждаше лицето му, изва­яно от незнайния си майстор с такава точност, че ня­маше как да не се забележи гримасата на гняв в сбър­чените му вежди и втренчения поглед. Отпред поглед­нат, малкият мъж като че ли нямаше коса, но когато го обърна, София видя, че изпод шапката му се по­казва плитка, която достигаше чак до кръста му.
Непрегледан остана само тефтерът. Напрежени­ето и умората надвиха София и тя взе решение да го прочете сутринта на бистър ум. Сложи вещите па шкафчето до кревата, угаси лампата и си легна. През малкото останали часове от нощта спа като бебе и даже някой да бе влязъл в къщата, нямаше да го усети. Спокойният сън бе рядкост, но за този същест­вуваше причина. Имаше нещо ново във въздуха наоколо. Нещо необяснимо витаеше тази нощ, а мо­же би щеше да продължи и занапред, ако наистина търсеше нея и не бе сбъркало човека и мястото.




Глава II


Детективът и писмото от съседа


София смяташе съботата за най-хубавия ден от седмицата. Не само поради това, че след него също идва почивен ден, а защото през тези двадесет и чети­ри часа намираше спокойствие, компенсиращо на­трупаното напрежение от делниците. Съботата беше своеобразен рожден ден, нещо като важен празник, който не може да бъде отменен - ден, който всички почитат безпрекословно и спазват законите му за мир и тишина.
В късното утро, когато София отвори очи, осъз­на, че тази събота няма да е само един от спокойните й празници, а ще я запомни задълго. Разкритията, ко­ито бе направила снощи, я накараха да се почувства но съвсем нов начин. Вече не беше обикновената сче­товодителка с монотонно ежедневие и празни мечти. Загадъчният живот, за който толкова копнееше, бе­ше действителност. Имаше мисия, различна от реви­зии и финансови отчети, която не я приспиваше, а я караше да усеща как кръвта й бушува във вените. Но­щес беше твърде уморена, за да се замисли над това, което й се случваше, но сега разбра, че най-сетне жи­вотът й би могъл да тръгне в посоката, в която са ле­тели мислите й.
Тъкмо се бе облякла, когато откъм коридора се звънна. Никого не очакваше. За всеки случай скри ве­щите на баба си в чекмеджето на нощното шкафче. Преди да излезе от стаята, погледна през прозореца и видя пред портата някакъв непознат мъж. За миг се поколеба дали изобщо да показва, че си е вкъщи, но макар и да го гледаше отдалече, забеляза, че е доста привлекателен. Толкова го хареса, та чак й стана смеш­но, че на тези години се държи като хлапачка с развилнели се хормони. Това съвсем не й беше в харак­тера, но щом като щеше да живее по нов начин, тряб­ваше да свиква и с новите емоции.
Загледа го предизвикателно.
-Как се казвате? - попита го тя.
-Извинете! - смути се още повече той. - Аз съм Борис Митрев, но името ми нищо не ви говори. Ще ви обясня - издърдори бързо и виждайки изражение­то на лицето й, разбра, че е на косъм да го вземе за малоумен натрапник.
Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и из­вади разпечатан пощенски плик. Подаде й го през пречките на портата.
-Това го получих вчера... и ето ме тук! Проче­тете го! Нямам нищо против. Само така ще мога да ви обясня - добави настойчиво, тъй като София не понечи да протегне ръка, за да поеме писмото.
Тя се взря в лицето му. Погледите им се срещ­наха, но не отвърна глава. Онова, което витаеше във въздуха след отварянето на тайника, я караше да из­питва увереност, каквато само преди няколко часа не притежаваше.
-Влезте! - рече София, отключи портата и по­сочи къта за почивка под дърветата. - Изчакайте ме там, ей сега ще дойда.
След петнадесетина минути излезе от къщата, понесла голям дървен поднос с кафе и кроасанчета. Сложи го на масичката пред Борис, който все още се мъчеше да разбере какво я бе накарало да го пусне в дома си.
-Може за вас да е обяд, но аз се събудих преди малко.
Сама се изненада, че му дава обяснение. Видяла го бе за пръв път преди минути, а вече го възприема­ше като стар познайник. Тази мисъл я притесни и сконфузено седна на стола срещу него.
-Вие ми разкажете, а после ще го прочета продължи да упорства София.
Борис разбра, че е безсмислено да настоява.
-Получих го вчера. Няма подател. Молят ме да дойда и да ви помогна за някакво разследване, което може да се окаже много опасно за живота ви. Един­ственото, което можах да разбера от почерка, е, че със сигурност е писано от мъж. Средно образован.
Тя повдигна вежди подигравателно. Беше гле­дала такива сцени в криминалните филми, а сега ся­каш участваше в една от тях.
Борис се постара да й обясни аргументите, вър­ху които е базирал заключенията си:
-Не твърдя, че авторът на писмото е невеж, тъй като не е направил нито една правописна грешка. Но не е и високообразован, защото си е служил с простички думи без чуждици и високопарни клишета.
-Да не сте филолог по образование? - не се стърпя София.
-Не - отвърна кратко той и продължи, правей­ки се, че не забелязва лукавите пламъчета в очите й: - По това, как говори за вас, разбирам, че е по-възрас­тен. Пощенският печат на писмото е оттук, значи е наш съгражданин, което е по-доброто предположе­ние от това, че е дошъл от другаде само за да ни за­блуди.
-Почакайте, спрете! Вие какъв сте? Полицай, адвокат? - отново го прекъсна София, но вече съвсем сериозна. - Аз нямам нужда от помощ! И какво може да ме заплашва? Мисля, че нещо сте се объркали.
-Преди известно време отворих детективска кантора. По-точно от три месеца съм в този бизнес. Досега се занимавах със съвсем тривиални случаи, свързани с разводи и изневери, които бяха на път да
ме откажат, но писмото, което получих, ми подсказа, че е възможно да направя нещо полезно и интересно.
-Май наистина ще трябва да го прочета - въз­дъхна София.
-Искате ли аз да ви го прочета? - предложи Борис.
-Да-да - кимна тя и наля кафе в чашите. Из­питваше някакво неудобство от това чуждо писмо.
Детективът го взе от масата и побърза да го за­чете, преди да е променила отново настроението си и да го е изпратила по живо, по здраво. Не му се иска­ше толкова бързо да си тръгне.
-„Господин Митрев - започна малко неуве­рено. - Чух добри отзиви за работата ви. Впечатли ме вашата дискретност, която в града ни е по-ценна от злато. За услугата, която ви моля да ми направите, ще ви се отплатя богато. Ако още утре отидете и се представите на жената от посочения по-долу адрес, всеки понеделник ще получавате чек от петстотин лева за седмичните ви разходи, а ако опазите малката ми приятелка жива и здрава, ще ви дам празен чек, който сам ще попълните за каквато сума сметнете, че сте заслужили."
-Това ли е? -не му даде дъх да си поеме София.
-Не, не. Продължава на другата страница.
-Не мисля, че нещо разбрах дотук! Дори смя­там, че някой луд ме подвежда. Това да не си ти?
-Ако наистина мислиш така, мога да си тръгна още сега - отвърна й малко разочарован Борис, ми­навайки също на „ти".
Тя се усмихна виновно.


-Дочитам го и тогава ще ми кажеш какво ти е мнението. Та да продължим: „Момичето има нужда не само от телохранител, но и от човек, който да й помага като истински приятел. Представете й се и покажете писмото ми. Трябва да знае, че вещите, ко­ито откри, неминуемо ща й донесат неприятности. Те отдавна се издирват от безскрупулни типове, за които човешкият живот не представлява нищо ценно. Един­ствена им цел е да открият с помощта на предметите храма и да се възползват от богатствата му. Не мога да кажа откъде познавам момичето, но ми повяр­вайте и ако решите да узнаете историята на тези предмети, не се разделяйте с него и ги пазете. Най- добре е, когато прочетете писмото ми, да се скриете. Не можете да разчитате на мен. Аз съм слаб, ако не бях такъв, още навремето можех да помогна на един друг човек, но не посмях и той вече не е сред живите. Затова ви моля, грижете се за момичето!"
-Какво искаш от мен?! - попита София, ядо­сана, че някакъв си непознат, който се страхува дори името си да назове, й изпраща този мъж, който, ма­кар и да бе толкова симпатичен, нямаше право да й се бърка в живота. - Трябва да си много нахакан, за да си мислиш, че ще ме покориш с чара си!
-Искам само да знам дали ще ми позволиш да си върша работата, или не - пропусна покрай ушите си последните й думи детективът.
-Да не смяташ, че е толкова лесно! - почти се развика насреща му тя. - Някой си ти пише вчера за неща, които открих едва тази нощ. Откъде знае това и защо да не си помисля, че има вероятност сам да си съчинил това писмо или да си изпратен да ме обереш? А ако е така, ти откъде знаеш, че съм намерила нещо?
-Сега пък аз нищо не разбирам! - отвърна Борис и като видя колко е изплашена, се присегна да докосне успокоително ръката й.
Това я стресира още повече, София скочи и съ­бори стола, на който бе седнала.
-Не знам кой ми изпрати писмото - надигна се от мястото си и Борис, - но искам да ти кажа, че ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. В на­чалото, признавам си, се полакомих за парите, но когато те видях, нещо се случи...
Той млъкна и заднешком тръгна бавно към пор­тата, без да откъсва очи от лицето й.
-Не искам да те плаша. Нямам такова намере­ние! - продължи по-меко. - Обещай ми, че ако няко­га усетиш дори и най-малка заплаха или имаш нужда от каквото и да било, ще ми се обадиш!
София тръсна глава и дългите й коси се плъз­наха върху гърдите. Чувстваше се странно. Хем й се искаше, хем не той да си тръгне. Преди да се появи на портата, всичко изглеждаше по-разбираемо и по-лес­но. В момента мислите й не бяха толкова ясни, както би желала.
Детективът прие реакцията й за съгласие и пре­ди да излезе на улицата, пусна визитката си в пощен­ската кутия.
-Нали разбра? Обади ми се!
След малко той изчезна зад ъгъла, а София по­бърза да превърти ключа - беше получила пристъп на параноя. Притисна се към телената мрежа, оглеж­дайки пустата улица и прозорците на съседните къ­щи. Започна да прехвърля в ума си по-възрастните мъже, които живееха толкова наблизо, че да узнаят детайли от живота й, за които самата тя не подозира­ше. След малко влезе в къщата и заключи външната врата. Просна се съвсем изтощена върху дивана във всекидневната и трескаво запремисля всичко, което й се бе случило от вчера до този момент.
„Как е възможно някой да е знаел, че ще наме­ря тайника на баба?! - питаше се. - Това означава, че е близък, щом е чувал за него, а дори и нещо повече - знае за предметите. Известно му е, че са издирвани.
Споменава за ключ от храм... Какъв е този храм?!"
Мислите й известно време се лутаха насам-на- там и изведнъж си зададе точния въпрос: „Как се се­тих за тайника на баба?..."
- Стоянов! - извика и скочи. - Този хитрец! Бе­ше приятел на баба и точно той онзи ден ми гово­реше колко ценни били старите вещи. Обичал ги бил не само заради спомените от младостта, но и заради тайните, които криели. Дрън-дрън!
Имитирайки мазния му гласец, София вече от­ключваше портата и тичаше през улицата към къща­та на Калин Стоянов - „най-стария и най-верния при­ятел" на баба й Кана. Това, разбира се, бяха само не­гови думи и Кана, незнайно защо, му позволяваше да се смята за такъв. Още от малка София изпитваше към Стоянов отвращение като към нещо слузесто и гадно. Най-много се ужаси, когато преди години пред­ложи на баба й да се омъжи за него. Тя беше с пет­надесет години по-възрастна, но не това беше възму­тило София. Кана вече умираше от рак и Стоянов го знаеше. Очевидно не от любов се опитваше да сключи брак с обречена на смърт жена. Имаше нещо друго, нещо, което София чак сега осъзна. Стоянов беше на шестдесет и три-четири, а може и пет. Изглеждаше ка­то най-обикновен пенсиониран чиновник и нямаше обяснение откъде би могъл да има парите, които обе­щаваше в писмото си на Борис. По характер беше до­саден и крайно любопитен. Откакто баба й почина, София не беше забелязвала да се интересува от нея по­вече от останалите си съседи. Нямаше човек в квар­тала, който да не го избягва. За предпочитане бяха клюкарките, ръсещи зад гърбовете на хората врели-некипели, пред болното любопитство и безкрайните съве­ти на винаги усмихнатия натрапник, който си даваше вид, че разполага с цялото свободно време на света и
си умираше да го сподели с драгите си комшии.
Тъй като никой не отвърна на настоятелното й позвъняване, София се покатери, без много да му мис­ли, по металните пръчки на оградата и скочи от дру­гата страна в цветната леха. В къщата все така няма­ше никакъв признак за живот. Погледна през един от прозорците на първия етаж - вътре изглеждаше пус­то. Изкачи се на верандата и заудря с всичка сила по дебелата дървена врата. Звукът от ударите закънтя като в пещера. Дори и да бе дълбоко заспал, Стоянов би трябвало да се събуди и да се обади. Осен ако не се криеше.
-Стоянов, покажи се! Стоя-я-ио-ов! - развика се под прозорците София.
Всички наоколо добре познаваха навиците му. Тя също знаеше, че по обед Стоянов винаги си е вкъ­щи. Нещо извънредно и много важно би трябвало да му се е случило, за да го няма. Това си бе истински прецедент.
„Боже мой, може да е получил удар!" - мина й изведнъж през ума и съвсем объркана седна на стъл­бите пред къщата.
-Какво има? - чу писклив глас, който идваше откъм съседния двор и би могъл да принадлежи един­ствено на старата вещица, оглавяваща съвета на мах­ленските клюкарки, Мария Веселинова.
-Лельо Марийо, виждала ли си Стоянов?
-Рано-рано сутринта се качи на едно такси и не се е връщал - получи възможно най-точната инфор­мация София и не се съмняваше в това, защото бабич­ката знаеше винаги кой кога излиза и влиза. Обик­новено тя добавяше и подробности, които понякога бяха така украсени и подправени, че безкрайните са­пунени телевизионни сериали трябваше да се засра­мят от елементарните си сюжети.
-Каза ли ти къде отива?
-Че кой ми казва нещо! А ти как се озова там?
София излезе по същия начин, но който беше
влязла, и така затвърди информираността на Мария, която нямаше как да не я е видяла, защото постоянно се криеше в храстите на обраслия си като джунгла двор - прекрасна маскировка за практикуване на хо­бито й.
-Носеше голям куфар и сак - добави старата зад гърба на София.
Просто беше невъзможно да задържи някаква информация като храна в стомаха на болен от раз­стройство.
-Защо е избягал? Със сигурност не от мен - мърмореше си София, крачейки по пътеката към до­ма си. - Боже, как ми се иска баба да беше тук!...

И изведнъж се сети за тефтера.


Глава III


Пожар, последвай от бягство


Беше началото на юни. Вятърът довяваше чак в къщите аромата на цъфналите липи в близкия парк и за всички това беше знак за идването на първите лет­ни горещини, за почивки на море и за по-ниски смет­ки за ток и парно - нещо, което колкото и прозаично да звучеше за романтиците, беше най-голямата ра­дост за преобладаващата част от населението. У не­многото останали лятото събуждаше фантазии за при­ключения и усещане за свобода. В този малък про­цент попадаше и София. Без да съзнава, тя предиз­викваше лавинообразно развиващи се събития, чийто край не беше известен. Всичко бе започнало много преди раждането и и тепърва щеше да го разбере. Може би човеците са отделни галактики като съв­купност от навици и черти на характера, но в същото време са и част от един общ замисъл, чиято цел си ос­тава все още неразгадана. Те неделимо са свързани, макар че няма индивид, който да не мечтае за свобо­да - нещо толкова несъществуващо, колкото комуниз­ма или демокрацията.
София седеше на леглото и стискаше в ръце за­вързания тефтер. Изпитваше странен респект към него, който я възпираше да го отвори. По подвързия­та му нямаше никакви надписи или знаци, подсказва­щи на кого е принадлежал, фактът, че баба и Кана го е криела, можеше да означава само едно - в него се крие обяснението за какво служат другите вещи и от­къде са дошли. София най-накрая се реши. Стана и внимателно спусна пердетата на прозорците. Провери дали външната врата е заключена и като се убеди, че никой не се мярка по улицата, се върна в спалнята. Седна на леглото и развърза шнура, пристягащ теф­тера.
На първата страница след твърдата корица калиграфски бе изписано името на дядо й - Янко Баяров. Това беше неочаквано и започна да разбира защо толкова я вълнуваше тази вещ. Никога не беше виж­дала дядо си. Той бе починал, когато баща й е бил още дете. За дядо си не знаеше почти нищо, освен че е бил учител и много принципен човек. Баба й го на­ричаше „последния патриот".
На следващата страница беше нарисуван зна­кът, който бе видяла върху единия капак на кутията - две свързани спирали. Под рисунката имаше надпис: „Магически знак, предпазващ от посегателство". По­черкът беше същият като този, с който изписано името. Следващите страници съдържаха описания на другите предмети и текст, от който София нищо не схвана. Следваха таблици с дните от седмината и ме­сеците на два езика, неразбираеми изчисления и ко­лони от букви, като срещу всяка имаше думи. Букви­те бяха на кирилица, но в скоби до тях беше изогра­фисан още един знак. Останалата част от тефтера бе­ше запълнена с дневника на Янко Баяров. Личеше си, че е именно дневник по датите, разделящи изречени­ята. София се опита да прочете нещо, но текстовете бяха толкова безсмислени, че си помисли да не би дя­до й да е полудявал, когато ги е писал. По някога баба Кана й бе разказвала за него. И сега, разглеждайки тефтера му, си спомни как като малък си е правел не­видимо мастило, как като войник е пращал на жена си кодирани писма и още други истории, подсказ­ващи, че дядо й може да е бил всичко друго - ексцен­трик, мечтател - но не и луд.
Дневникът започваше от трети септември хиля­да деветстотин петдесет и седма и завършваше на се­демнадесети ноември същата година.
-Божичко! - стресна се София.
Това беше датата на смъртта му. Нямаше как да не я запомни, защото баба й все повтаряше, че на следващия ден бил нейният рожден ден и щом Гос­под е решил да я накаже, като отнеме съпруга й точ­но на тази дата, повече няма да празнува рождения си ден. А когато Кана се заречеше за нещо, то ставаше непоклатимо правило в живота й.
-Боже! Какво пише тук? - взря се в последната страница София.
-X... -а... -п... -т о-фо-би... Хаптофобия - успя да го разчете и недоумението й стана още по-голямо. - Какво е това? Някаква лудост?!
София записа думата на един лист, за да я про­вери по-късно. Погледът й бе привлечен от най-дол­ния ред: „куче - ляво, змия - ляво, курт - дясно. Барадж". Затвори тефтера. Изглеждаше по-различно от останалия текст, но не и по-разбираемо. Изреченията приличаха на някакъв код, също както на сейфовете, но вместо числа имаше имена на животни. Колкото повече се опитваше да гадае, толкова повече предпо­ложения изникваха в главата й, объркваха я допълни­телно и не можа да стигне до каквото и да било при­емливо обяснение.
-Предавам се! - възкликна накрая, пъхна теф­тера при останалите вещи в нощното шкафче и се просна съвсем изцедена от напрежение върху леглото.
В джоба й беше визитката на детектива, който така я изненада по обед. Изпитваше необяснима сим­патия към този мъж, но това не бе достатъчна причи­на, за да му се довери. Не знаеше абсолютно нищо за него. Дори не си спомняше някога да го е срещала, а градът им не бе голям. Смяташе, че познава почти всички по лице, като не се брояха тези от жилищните комплекси, които по-рядко се мяркаха из централна­та част.
Цялата вечер прекара в размисли. Не усети как бързо изтича времето, а мислите й, където и да оти­деха, все се връщаха и се завъртаха около една и съща личност - Борис Митрев. Късно през нощта чу силни необичайни шумове, последвани от внезапен трясък. Скочи към прозореца и пред очите й проблеснаха светлини, идващи от отсрещната страна на улицата, където живееше „приятелят" на баба й Стоянов. Вдигна завесата и видя, че къщата му е обхваната  пламъци, които излизаха от всички прозорци и об­лизваха стрехите на покрива. Нямаше съмнение, че за да достигне толкова големи размери за кратко време, пожарът е предизвикан от някого. Ако беше лум­нал по-отдавна, комшийката Мария, която вечно гледаше от прозореца на хола си, нямаше как да не забеле­жи дима или да не го подуши.
Пожарните дойдоха много бързо, което , че Мария поне половин година щеше да се хвали колко съвестно е изпълнила гражданския си дълг. Огънят беше потушен и въпреки че пожарникарите все още оглеждаха двора и къщата, хората се разотидоха по домовете си, доволни от ефектното зрелище.

София бе предпочела да наблюдава събитието от прозореца на спалнята си. Не я напускаше усещането, че тази злощастна случка по някакъв начин е свързана с нея. Нови, все така неразрешими въпроси пак започнаха да я измъчват. Подозираше, че не Стоянов, а може би самата тя е била целта на покушението, но пък досадният старец откъде е знаел, че трябва да бяга и какво ще последва?
Телефонът в коридора прекъсна черните й мисли. Кой ли би могъл й звъни в тази среднощна доба.Реши да каже на натрапника, че е сбъркал номера. След този пожар усещаше реална заплаха, която не й можеше да си обясни, но тя смразяваше кръвта й достатъчно, за да заработи чувството й за самосъхранение.
-Да... - каза, като вдигна слушалката.
-Добре ли си? - чу познат глас, но в първия момент не можа да се сети кой ли толкова е заинтересуван от състоянието й. - Аз съм. Митрев.
Почувства се поласкана въпреки изненадата.
-Защо? - попита предпазливо. Стори й се доста странно, че е разбрал толкова бързо за произшествието отсреща .Или се случваше нещо друго, за което тя не знаеше.
-Ами,заради пожара.- измърмори детективът, усетил недоверието й
-Откъде знаеш за него?
Отстъплението му даваше възможност на Coфия да атакува, но по телефона обикновено губещият има предимство - може лесно да избяга.
-Извинявай! Нямах намерение да те разстрой­вам. Само исках да се уверя, че си добре — смънка смутено Борис и прекъсне връзката.
София остави слушалката и приседна на шкафа за обувки, който се намираше в близост до поставка­та на апарата. Даде си сметка, че най-сетне трябва да предприеме нещо, Налагаше се да разбере как вещите са попаднали в писалището на баба й и какво е предназначението им. Освен това срочно й бе нужен човек, който да й помогне. Не можеше този детектив непрекъснато да я дебне току-така. Обаждането му бе доказателство, че наистина се е заел да я охранява. Защо, след като го нравеше без съгласието й, да не се възползва от случая и не го помоли да й помогне в издирването? Трябваше да намери лицето, което да й разкаже повече за намерените вещи, някого, който да й помогне при разчитането на дядовия й дневник, и не на последно място - да разбере кой иска да се добере до тези предмети.
Сега, когато почти беше сигурна, че къщата на Стоянов е подпалена умишлено,а той пък е свързан незнайно как с тайната на баба Кана, София осъзна, че й бе нужна не само помощ, по и закрила. Затова, преди да заспи, си обеща, че на сутринта ще се обади на новия си познат и ще приеме предложението му да бди над нея и доколкото може, да й помага.
Нямаше как да знае, че Борис незабавно ще от­кликне на молбата й. Той прекара нощта в колата си, паркирана на тротоара в горния край на улицата. Са­мата мисъл, че София е толкова близо до него, кара­ше сърцето му да бие лудо.
От мига, в който го събудиха отблясъците на пожара, чак до зори не притвори очи Улицата беше пълна с пожарникари, а по-късно и с полицаи, но това не го успокои и продължи да наблюдава къщата на София. Към девет сутринта телефонът му иззвъня, проведе кратък разговор, запали колата и след секун­ди паркира пред дома, от който досега не откъсваше очи. София го посрещна на портата, мълчаливо му отвори и веднага заключи след него. Борис я послед­ва в къщата и седна на дивана във всекидневната. Опитваше се да отбягва погледа й, за да не издаде вълнението, което изпитваше в този момент, и се престори, че оглежда обстановката. Усърдието му бе напразно, защото мислите на младата жена бяха из­цяло погълнати от тайнствените предмети и от съби­тията в последните часове.
-Налага ми се да ти се доверя - първа заговори София и седна на фотьойла срещу него. - Не мога да застраша живота на някого от близките си. Ти си про­фесионалист, а както разбирам, и без моето съгласие ще продължиш.
Борис кимна, загледан някъде през прозореца.
-Но първо искам да се изясним. Човекът, кой­то предполагам, че те е наел, не искам да има нищо общо с нас. Ако те потърси, откажи му. Само при то­ва условие ще приема помощта ти.
-Няма проблем! - веднага отвърна той.
-Много си бърз!
-И аз премислих някои неща тази нощ.
-Парите, които мога да ти дам за услугата, са много по-малко. Помисли си!
-Искаш да кажеш, че ме наемаш професио­нално?
-Да, но само ако прекъснеш всички връзки със Стоянов. Така се казва онзи, дето ти е изпратил пис­мото.
-Какво още знаеш за него?
София му разказа как се бе сетила за Стоянов и как именно той я бе подтикнал да претърси старите мебели на баба си, а после беше изчезнал точно преди подпалването на къщата му.
-Ако искаш, бих могъл да поразпитам за този човек? Имам приятели в полицията - предложи Бо­рис и извади тефтер и химикалка от вътрешния джоб на сакото си.
-Чакай, чакай! Пак бързаш! Първо искам аз да разпитам за теб. Откъде си, що си? - отрезви ентуси­азма му София.
-Аз съм съвсем обикновен човек.
-Спестяваш ли ми нещо, или си скромен? Не ми се прави на интересен. Питам те заради собстве­ната си сигурност. Не мога да се доверявам все на инстинктите си.
-Преди да стана детектив, работех в кабелната като оператор. Оттук съм. Навърших четиридесетте. Нямам жена, деца. Имам само родители, които ми оставиха апартамента и предпочетоха лозарството на село. Това е! -Доволна ли си?
-Ако се опиташ да ме измамиш, ще те убия! - изрече бавно София, приведе се насреща му над ма­сичката и най-накрая успя да го накара да я погледне.
Усещаше, че срещу нея седи човек със същите принципи и разбирания за живота като нейните, но извънредно силното й чувство за дистанция все още я караше да е нащрек. Все пак реакцията му на думите й я поуспокои, а костюмът, идеално изгладената риза и целият му спретнат вид я караха да се съмнява, че зад тази външност би се прикрил изнежен хвалипръцко с тренирано изражение и маниери.
-Съгласен съм - отвърна Борис, без да покаже с нищо, че е впечатлен. - Аз също имам условие!
-Слушам - прие играта тя.
-Не искам заплащане.
-Но...
-Накрая ще делим.
-Ами, ако делим въздуха? - подхвърли София, макар да разбираше, че детективът поставя това ус­ловие само колкото да избегне неловкостта да полу­чава пари от нея. Не му показа, че е разгадала истин­ския смисъл на неговите думи, и му даде възможност да запази достойнството си.
-Договорихме ли се? - настоя той.
-Да - беше краткият отговор, който получи, и вероятно напълно го задоволи, защото лицето му ви­димо стана по-ведро, а настроението му  по-приповдигнато.
„Прекалено много гордост има в теб" - помис­ли си София с леко съжаление, макар да знаеше, че няма съвършени хора. Съвършени са само някои чо­вешки творби, но и те са създадени от доста противо­речиви и съвсем земни представители на човешката раса.
-Ела, трябва да те запозная с предметите, зара­ди които се преобърна светът.
Тя се отправи към спалнята, но изведнъж се се­ти, че е малко неловко да кани непознат мъж в сво­ята „светая светих" и го спря, преди да е успял да се надигне от дивана:
-Остани тук! Ей сега ще ги донеса.
Бяха в чекмеджето на нощното шкафче. Изсипа съдържанието на любимата си дамска чанта и ги сло­жи в нея. Така най-удобно би могла да ги пренася, къ­дето и да отидеше.
Преди да излезе от стаята, по навик погледна през прозореца към улицата. Отсрещната къща при­личаше на пейзаж след бомбардировка над София в края на Втората световна, когато на изнежените англичанчета им е било по-лесно да убиват мирни хора, отколкото да извършат нещо наистина значимо. Ти­пично за тях.
Пожарникарите си бяха отишли. Само двама мъ­же обикаляха из двора, като разритваха и оглеждаха изхвърлените през прозорците обгорели вещи под зор­кия поглед на комшийката Мария, която често-често поглеждаше и към черната кола с тъмните стъкла, паркирана на улицата. Като добра клюкарка, калена в безкрайните битки с непрекъснато напиращата кон­куренция, Мария инстинктивно усещаше, че тези два­мата нямат никаква работа в съседния двор. На съ­щото мнение беше и София. Маниерите им бяха на мутри, а и имаха типичния за прослойката си вид - подобна на пън бръсната глава, забита в едро, охра­нено тяло със стърчащи настрани ръце, за да не си прожулят бузчиците, и развинтена походка, дължаща се на друг, по-специфичен вид протриване.
Единият от мъжете ритна остатъците от вън­шната врата и влезе в къщата.
-Тия търсят нещо - промълви София и забра­вила за благопристойната си особа и за неприкосно­веността на спалнята си, извика към всекидневната: - Митрев, ела бързо!
-Не са полицаи - каза той, след като ги наблю­дава няколко минути.
Онези типове бяха излезли от двора на Стоянов и стояха до колата. Разговаряха и гледаха право към прозорците на София.
-Тона не ми харесва - рече тя.
-Мислиш ли, че за теб си приказват?
-Ами да. Със сигурност искат да се запознаят с мен - опита да се пошегува София, но предчувствието й за беда съвсем не я развеселяваше.
Оказа се, че то наистина не я е лъгало. Единият тръгна към портата и когато заобиколи колата на детектива, вятърът повдигна края на якето му и Со­фия извика:
-Боже, та този е въоръжен!
И Борис видя как лъсна коженият кобур на кръс­та му, но не пистолетът го вълнуваше. Не можеше да стои и да гледа как жената до него трепери от страх.
-Ще видя какво иска - каза й и тръгна към външната врата.
-Недей! - София го настигна, хвана го за ръка­ва и се опита да го спре. - Ще позвънят, ще се помо­таят отпред и като видят, че никой не им отваря, ще си отидат. Моля те!
-Не. Колата ми е пред вас. Може дори да са ме видели как влизам. А ако си спомняш, ти ми отклю­чи портата.
-Те търсят мен.
-Не се бой!
В този момент се позвъни. На тротоара пред портата стоеше само единият, другият дебелак се бе настанил в черната кола.
Детективът излезе от къщата и тръгна по пъте­ката.
-Добър ден. Кого търсите? - изправи се пред натрапника, който донякъде се изненада от посреща­нето и за притеснения му от химия мозък беше необ­ходимо известно време, за да се пренастрои.
-Тук ли живеете? - успя все пак да зададе смис­лен въпрос той.Защо? - контрира го Борис, по якото биче ве­че си бе припомнило репертоара и придоби самодово­лен чорбаджийски вид.
-От полицията сме. Разпитваме заради пожара. Тук ли сте били тази нощ?
-А някой друг от къщата? Нещо да са видели?
-Къщата от два дни е празна. Идвам само за да поливам цветята на приятелката ми.
-А-а, добре, извинете! - дълбокомислено кла­тейки голямата си бръснатата глава, каза „бичето" и тъй като не беше инструктиран допълнително, закла­ти се към колата си.
Детективът се върна в къщата. София беше от­ворила някаква пътна чанта и пъхаше в нея какви­то дрехи й попаднеха от шкафа в спалнята.
-Къде отиваш? - попита Борис, след като я ос­ведоми накратко за диалога си с мнимия полицай.
-Не мога да остана и да се крия като мишка. Те ще се върнат и да не мислиш, че ще се задоволят само да стоят отвън.
Тя седна на леглото и сключи пръсти, за да скрие треперенето на ръцете си.
-Чуй ме - клекна пред нея Борис. - Ако искаш, можеш да дадеш тези неща в музея или да ги обявиш за продажба. Виждаш, че може да стане и по-опасно. Вероятно са се опитали да убият комшията ти и той просто е имал късмет. Помисли си, докато не е ста­нало късно, искаш ли да се заемем с това опасно раз­следване, или да се отървеш от вещите, които излиза, че са много важни за по-силни от нас хора.
-Говориш ми, сякаш съм в забавачницата!
Само искам да съм наясно на какво си готова. Ще имаш ли достатъчно сили?-
~ Стига! - прекъсна го ядосана София. - Тези не­ща са на баба и дядо и докато не разбера защо са толкова важни, няма да се откажа. Това, че от време на време ме е страх, не означава, че трябва да се дър­жиш с мен като със смотанячка.
-Извинявай! Още не те познавам достатъчно .-усмихна се Борис и кимна към пътната чанта. - Вълнения чоропогащник сега ли ще го носиш, или ще си го криеш до зимата?
София също изобрази усмивка - присъствието  му й вдъхваше сигурност. Изсипа чантата на леглото и върна в нея само най-необходимото. После хвърли върху дрехите зарядното устройство на мобилния си телефон, едно фенерче, което донесе от кухнята, и ре­зервни батерии. В предния джоб пъхна документите си и се изправи, готова за тръгване.
Борис я следеше с поглед, буквално изумен от експедитивността й.
-Да не си била скаут! - подхвърли.
-Не ме обиждай! Не обичам организации, които дресират дечицата, пълнят главите им с безумни идеи, а после, когато пораснат, се чудят защо стрелят по съу­чениците си или умират по улиците от дрога и спин.
-Добре, извинявай, виждам, че си организирана индивидуалистка. Готова ли си?
-Веднага ли тръгваме? Впрочем къде ще оти­дем? - сепна се ококорено София.
Чак сега си даде сметка, че не й се бе налагало да се крие и нямаше представа къде би могла да сто­ри това. Игнорира колегите и приятелите си, тъй ка­то не беше много сигурна, че ще си държат устата затворена, без да коментират и разпитват.
-Това остави на мен. По пътя ще ти обясня, А сега си вземи чантата и мини отзад. Аз ще се кача в колата, все едно че си тръгвам. След пет минути ще съм на задната уличка. Гледай часовника!
- Давай, вече ти засичам времето - шеговито отвърна София и отиде в коридора да си извади мара­тонките от шкафа до телефонната поставка
След половин час двамата вече пътуваха на из­ток. Слънцето, издигнало се високо в небето, напичаше магистралата, от което тя изглеждаше като река от разтопен асфалт. Повечето коли се движеха в съ­щата посока. Отвъд мантинелата, разделяща лентите на срещуположното движение, само от време на вре­ме профучаваше по някоя фирмена кола или пълзеше колона от тирове. В събота градът се изпразваше, утихваше и настъпваше раят за безпризорните куче­та, които в този ден можеха спокойно да обръщат ко­фите за боклук. Почти всички хора, които се мяркаха по улиците, се познаваха. Приличаха си най-вече по това, че си нямаха село или лозе, където да се изгърбват допълнително от работа.




Глава IV

„Горска идилия"


Известно време двамата бегълци често поглеж­даха назад, страхувайки се от „опашка". Не изключва­ха възможността мнимите полицаи да са се досетили за намеренията им. Вероятността беше минимална, но въпреки всичко бяха нащрек.
Ако бандитите си бяха направили труда да про­верят дали собственикът на колата пред къщата не е детектив, непременно биха се усъмнила в истинност­та на твърдението му, че просто поливал цветята на приятелката си.
-Може да са ни лепнали джипиес устройство! - подхвърли София.
-Като излезем от магистралата, ще проверя - отвърна Борис.
-Аз се пошегувах, а ти ме плашиш.
-Добре, тогава няма да го направя.
-Сега пък ми се подиграваш!
-Според теб не трябва да изпитвам емоции, така ли? - стрелна я с очи той.
-Къде отиваме?
-Ами, ако са ни сложили и „бръмбар"! Ще чуят какво си говорим и язък ни за трудеца.
-Ти пак ми се подиграваш! - тупна го с юмрук по рамото София.
-Най-сетне - закачливо подхвърли детективът.
-Какво, радваш се, че схванах подигравките ти?
-Не забелязваш ли? Говорим си вече съвсем свободно на „ти". Името ми е Борис. Измисли си ума­лително, ако по ти харесва.
Предпочитам теорията, че Борис да произлиза от „барс".
-Ти да не си атеист?
-Може да се каже. Е... не съвсем.
-Средно положение ли има?
Бяха преодолели периода на опипващите поч­вата невинни закачки. Вече непринудено и с удовол­ствие разменяха мнения по много въпроси. Може би причина за това беше зараждащата се романтична връзка помежду им.
-Вярвам, че има Бог, че е създал света и че един ден ще се наложи да му даваме сметка. Не вяр­вам в институциите, в църквите и ритуалите им, в поповете и в глупавите им лицемерни дрънканици. За мен свещениците са неудачници, мошеници или още по-лошо - фанатици. Страхливци, които се крият зад дебели зидове уж за да опазят вярата си. А не е ли из­питанието на вярата тук, сред хората? ..
-Престани! Това е гадно. Как си си създал та­кова отношение?
-Какво отношение?
-Отношението ти към религията.
-Не знам дали ще ме разбереш. Винаги, когато се сетя за институции, които спират прогреса и вмес­то да подтикват хората към учение, се възползват от неграмотността им, за да ограбват техния труд, не мо­га да се въздържа. Човечеството като че ли се състои от два вида хора - от такива, които живеят според правилата на майката природа и се радват на това, което създават, и от индивиди, които не заспиват, пре­ди да измислят как да разрушат всичко, и да направят света толкова черен, колкото са черни душите им.
-Ти свързваш религията само с насилие. Това е едностранчиво.
-Мразя насилието. Всяка религия започва с раз­рушения и убийства. Не може от такова начало да се роди нещо хубаво.
-Хайде стига - реши да сложи край на емоцио­налните му изблици София. - Ако някой те запита да­ли си вярващ, просто кажи „не". И аз не съм вярваща, но смятам, че на повечето хора вярата се отразява доб­ре. Сега вече можеш ли да ми кажеш къде отиваме?,
-Че къде отиват хората през лятото?
-На море! - отвърна веднага тя и гласът й про­звуча като на дете, чуло най-добрата новина след пос­ледния звънец в училище.
-Не исках чак такова детайлно уточнение - раз­смя се Борис. - Отиват на почивка.
Детективът кимна към издигащите се отляво ви­соки планински върхове.
-Ти май не си падаш по такива неща?
-Не и през лятото, а като се замисля - не и през зимата. Може би през останалото време!
-Вуйчо ми има хижа. От много години живее там. Слиза само за провизии. А пък вуйна въобще не си прави труда ходи в града. Все повтаря, че и до смъртта си няма да го стори. Ще ми се и аз един ден да се престраша, да отида някъде далеч и да живея като отшелник.
София погледна отново към планините и те ве­че не й изглеждаха толкова потискащи.
-И аз мога да живея така... - изненадващо и за себе си промълви. - Тъй де, стига, като погледна от двора си долу в ниското, да мога да виждам морето. Да чувам как вълните се разбиват в скалистия бряг...
Двамата потънаха в размисли за бъдещето, на­дявайки се тайно, че някой ден взаимоотношенията им ще променят сегашния си статут.
След двадесетина минути излязоха от магистра­лата. Пътят се виеше все по-нагоре и по-нагоре. Въз­духът стана по-прохладен, трафикът дотолкова нама­ля, че можеха да се преброят на пръстите на ръката колите, които срещаха. Въпреки острите завои, които нямаха край, пътуването стана по-приятно.
Не усетиха кога преминаха през първото село. Малките къщурки с ръждивите си керемиди разнооб­разяваха зеленикаво-кафявия облик на хълмистия пей­заж. Дворовете нямаха край. Сред храстите и овощ­ните дървета се виждаха части от каменни огради, които се губеха в деретата. Осъзнаха, че къщите са част от село чак когато прекосиха малко площадче, в края на което под сянката на дърветата се издигаше
двуетажна сграда. Над вратата й висеше доста поизбеляла от дъждовете и вятъра табелка „Кметство".
-Какво е хаптофобия? - наруши мълчанието София.
-Мисля, че е фобия от докосване. Но не съм много сигурен. Защо?
-Това е странно.
-Не е. Има всякакви най-невероятни фобии - отвърна Борис. - Например...
-Нямах това предвид - прекъсна го тя, защото не искаше да слуша лекция за страховете на хората. - Едно от нещата, заради които сега се крием, е стар тефтер. Бил е на дядо ми. За последно е писал в деня, в който умира. Върху страницата напреки на текста е надраскана с големи разкривени букви „хаптофобия".
-Това не е болест, от която се умира.
-Прав си. Знаеш ли, че никой не ми е казвал от какво е починал дядо ми. Винаги съм си мислила, че просто се е разболял от нещо и както си е спял, една нощ не се е събудил. -Та той дори не е бил навършил трийсет.
-Много неща трябва да изясняваме. Ще ни е нужно доста време - каза със съвсем сериозен тон Борис, но ако в този момент София бе го погледнала в очите, щеше да види ликуващото пламъче, издава­що желанието му да бъде близо до нея.
-Искаш ли, докато пътуваме, да ми разкажеш всичко случило се досега - как започна, какво наме­ри, за да се ориентирам. Възможно е, ако има нещо, на което не си обърнала внимание, а е важно, да из­лезе наяве. Така че не ми спестявай подробностите.
София се постара нищо да не пропусне. Разказа му за стария албум и как се бе досетила за тайника в писалището, захвърлено в килера. Описа му вещите, които бе намерила в него, и отношението на Стоянов към баба и и към самата нея.
-Ти си истински следовател! - възкликна Бо рис. - Трябва да ми ги покажеш. Сигурно са невероятно редки и ценни, за да ги иска някой толкова нас­тойчиво. Или има нещо друго, което не знаем.
-Като стигнем, ще ти ги покажа - отвърна тя. - Да не би да искаш да паднем в някоя пропаст?
В момента пак преминаваха през някакво село. Беше същото като предишното, само че тук не се мяркаше жив човек. Зимно време би могло лесно да се разбере кои от къщите са обитаеми, но в началото на юни не пушеше нито един комин.
-Знаеш ли колко села обезлюдяват всяка го­дина? - замислено рече София и не дочакала отговор, продължи: - Предполагам, че не са много, но ги има. Аз не мога така. Не мога да се отделя от родния си град. Явно ние, хората, подобно на растенията, имаме различна коренова система. На някои е като на ца­ревицата - дръпнеш я, и готово, но ако решиш да я засадиш на друго място, може и да умре. Най-добре са тези, дето са като мушкато. Където и да го боднеш, все ще пусне корен.
-А ти от кои си?
-Аз съм дърво. Не знам какво. Някакво си дърво.
-Иглолистно?
-По-скоро липа, щом искаш да знаеш. По едно време толкова ми бе досадило от всичко и от всички, че ми мина мисълта да видя белия свят. Не можах. Въпреки че не спирам да мечтая за морето, не можах. В състояние съм цял живот да стоя до него и да слу­шам гласа му. Единствено на него бих изтърпяла оп­лакванията, обидите и сълзите...
София млъкна и погледна мъжа до себе си. Не­усетно се бе решила да изрече гласно най-съкровени­те си въжделения. Изплаши се, че ще стане за при­смех, но нямаше такава реакция от страна на Борис. Дори бе готова да се закълне, че в ъгълчето на окото му проблесна искрица носталгия, предизвикана от ду­мите й. Може би в главата му витаеха мрачни мисли.
- Скоро ли ще стигнем? - попита го, колкото да поведе някакъв разговор, за да го разсее, но той дори не я чу.
И продължиха в мълчание.
Асфалтираната част от пътя свърши на няколко километра след последното село на кръгло площад­че, заобиколено от три хижи, зад които се простира­ше гъста гора. Сградите не бяха поддържани от доста време. Липсата на хора даваше възможност на приро­дата да си свърши работата. Жилави фиданки бяха избили от цепнатините на терасите. На тях някога е имало маси, свирела е музика и туристите са се нас­лаждавали на студената бира и чистия въздух. Жал­ко, че тези хубави двуетажни постройки се рушаха, а бяха нужни съвсем малко усилия и средства, за да бъ­де възвърнат обликът им.
Мястото, на което са построени, е било избрано заради неповторимата природа наоколо. От тези хи­жи са тръгвали в ранни зори желаещите да покорят двата върха - най-високите в тази част на Балкана. През почивните дни и ваканциите са идвали много семейства и цели училища на спортни празници или просто да си починат от напрежението на делниците.
Колата стъпи на ужасно изровен черен път и добре че скоро не беше валяло. След десетина кило­метра редуване на леви и десни завои покрай щрък­нали към небето вековни борове и редки храсталаци детективът се пооживи и посочи нещо отпред.
Отначало София нищо не можеше да различи през стволовете на дърветата, но след малко видя те­лена ограда, успоредна на пътя. Отвъд нея, насред ниско окосена ливада, се показа първо гребенът на покрив, а после и цялата хижа. Изглеждаше като из­лязла от приказките на Братя Грим, оставаше само джуджетата да излязат, за да ги посрещнат. Беше на два етажа, като горният бе притиснат от скосен поч­ти до земята покрив.
Зад нея се мъдреше една по-малка и не толкова колоритна постройка, която вероятно се използваше за стопански цели. Когато колата се приближи, от­вътре изхвръкна с лай голямо сиво-черно куче и се втурна срещу нея.
- Няма да сляза за нищо на света! - заяви Со­фия и се заключи, щом спряха пред широката желяз­на порта.
Вместо седемте джуджета от хижата излязоха мъж и жена на почтена възраст, разпознаха племен­ника си, развикаха се и замахаха с ръце. Бяха толкова неподправено радостни, че на София й мина през ума колко би било добре, ако по света имаше повече та­кива хора. Вуйчото на Борис веднага се досети защо спътничката му не слиза от колата. Хвана кучето за нашийника и го закачи на синджира, който висеше на дълга тел, опъната от хижата до стопанската пост­ройка. Овчарката се разлая недоволна и издрънча с веригата, опитвайки се безуспешно да си възвърне свободата.
Чак тогава София реши, че вече може да слезе от колата. Стана й неудобно, че се показа такава страхливка, и от притеснение, когато се запознаваше с роднините на Борис, не им чу имената. За известно време беше като глухоняма. Можеше само да се ус­михва и да кима вежливо с глава. Възторженото пос­рещане я смути допълнително. Не бе свикнала непоз­нати хора да я прегръщат така задушаващо. За миг дори си помисли, че погрешно са изтълкували идва­нето й с детектива.
Настаниха ги на таванския етаж. Стаите им бя­ха разположени една срещу друга, разделени от тесен коридор. Имаха еднаква подредба - две двуетажни легла, очукан талашитен гардероб и масичка с две разкривени табуретки върху избеляло килимче по средата на помещението. Всяко от тези столчета тряб­ваше да има табелка: „До 50 кг!" Гардеробът - „Не вдишвай, когато отваряш!", а одеялата - „По-добре умри от студ!"
Най-екзотично и възбуждащо бе това, че тоа­летната се намираше чак в другия край на двора, а за да се стигне до нея, минаването покрай вързаното псе бе неизбежно.
Всичко беше съвсем различно от представите на София за горската идилия. Романтиката, която из­питваше, гледайки календари е планински пейзажи или реклами за еко туризъм, се пръсна на хиляди парченца като предно стъкло на автомобил при че­лен сблъсък.
Вечерта, след като се нахраниха под строгия над­зор на вуйната, която не признаваше „не" за отговор, щом ставаше дума за храна, се качиха да спят, като оставиха вратите на стаите си отворени.
-Нали ще изчакаш първо аз да заспя! - под­викна София от леглото си.
-Предупреди ме, когато започнеш да заспиваш - пошегува се Борис, опитвайки се да я накара да се от­пусне.
Направило му бе впечатление, че откакто прис­тигнаха, беше станала по-мълчалива и непрестанно се оглеждаше.
тук?


-Ако имаш по-добро предложение, давай!
Чу се почукване откъм пода и диалогът от ви­кове трябваше да се прекрати.
-Не ти ли харесва тук? - чу шепот София и видя силуета на Борис в рамката на вратата.
-Намираме се в миналия век. Не, в по-миналия. Защо не са си взели поне един генератор? Аз не бих могла да живея без светлина, без баня и с дупка в пода вместо тоалетна.
Нищо не й отговори и тя прие мълчанието му като иронично снизхождение към претенциите й.
-Аз мога да живея в гората! - сопна му се. - Само че няма да се откажа от нищо, което подобрява хигиената или допринася за по-доброто ми здраве. До­ри и мебелите си ще направя сама! Имам толкова идеи! Не вярваш ли?
В ентусиазма си бе повишила тон и отново се чу чукане откъм пода.
-Заспивай, утре изчезваме!
Думите му я изненадаха, но и поуспокоиха. Ня­маше нужда да се инати или да му демонстрира кол­ко зле се чувства в тази обстановка.
Беше я разбрал и я накара да се почувства стран­но щастлива и донякъде озадачена. Разбирателството помежду им се получаваше като по магия - магия, завъртаща ги в танц, в който съществуваха само те двамата и в който скоро щяха да разберат кои са важ­ните неща в живота им.



Глава V


Предателството


Борис си измисли никакво телефонно обаждане, с което уж го викаха спешно в града, и така с лъжлив претекст се сбогуваха с напълно разочарованите хижари.
Към два часа следобед вече седяха на една пя­съчна дюна и гледаха как морските вълни заливат без­крайния златен плаж.
-Когато разбера, че ми е дошло времето да умирам, ще направя като старите ескимоси, само че ще отида не в ледената пустош, а на някой закътан плаж. Ще легна, ще се свия на брега и докато дойде смъртта, ще слушам гласа на морето. -Само така ня­ма да ме е страх - изрече София толкова замечтано, сякаш това бе най-съкровеното й желание.
На Борис му се прииска да я прегърне, да й ка­же, че няма да позволи повече някой да я заплашва, но сдържа порива си. Когато я погледна, разбра, че не страхът от смъртта я вълнува толкова. Очите й гре­еха от любов пред пенещото се море. Не му се искаше да анализира същността на това приятелство, фак­тът, че беше толкова близо до нея и че без притес­нение му доверяваше мислите си, беше достатъчен.
-Може някой друг да ти стане по-близък от мо­рето - изрече спонтанно и веднага съжали.
Не можеше да повярва, че е изгубил контрол и се държи като в евтин любовен роман. Идеше му да си завре главата в пясъка.
Вечерта се настаниха в малък крайбрежен хо­тел, който приличаше по-скоро на сносно общежитие с дадени му на сляпо три звезди. Наеха си стая с две легла, за да приличат на най-обикновена двойка, дош­ла за романтична ваканция. Вечеряха на свещи в гра­дината на ресторанта и без много да се размотават, се качиха в стаята си. София през цялото време не се раздели с преметнатата през гърдите й чанта, в която бе сложила ценните предмети.
-Трябва да разберем какъв е смисълът на напи­саното. В него се крие разковничето. Имаме нужда от повече информация - замислено каза Борис, когато най-сетне разгледа тефтера на дядо й.
-Ще ни трябва компютър - отвърна София и влезе в банята.
Тъкмо бе пуснала душа, когато се дочу звън. Не беше нейният телефон.
-Кой звъня? - попита, когато се върна в стаята.
Беше й неудобно да разпитва Борис за личните
му разговори, но обстоятелствата налагаха да загър­би принципите си.
-Никой - отвърна той и София реши, че й се е причуло.
Нареди предметите на леглото си и седна до
тях.
-Най-странно ми е това човече. Няма да го ва­дя от кутията. Страх ме е да не се счупи. Уж е от ме­тал, а виж колко е леко.
-Може да е кухо.
-Не ми се вярва.
-Казах ти, че ни трябва компютър.
-Кое е в колата?
-Лаптопът ми. Нали съм детектив. Имам и ка­мера, и други неща.
-Какво?
-Извинявай, че не ти казах, беше ми излязло от
ума...
Борис се обърна и забеляза, че София се опитва да скрие усмивката си зад падналите покрай лицето й коси.
-Смееш ли ми се?!
-Не се сърди - отвърна му тя и виждайки сбър­чените му вежди, се опита да изобрази сериозна фи­зиономия. - Хайде стига! Стана ми смешно от начи­на, по който заяви „нали съм детектив" - изимитира го и важно изпъчи гърди.
-Вече все така ще ти говоря - закани й се той уж на шега, но нещо не беше както преди, твърде се­риозен изглеждаше.
-Отивам да донеса компютъра - каза й и изле­зе от стаята.
Намираха се на последния, шестия, етаж и про­зорците им гледаха в противоположната на брега по­сока. Беше началото на юни, а повечето от хотелите бяха пълни с туристи още от края на април. За запад­няците нашите температури през пролетта бяха дос­татъчно високи, за да започнат ежедневно мумифи­циране, излежавайки се на златистите плажове. Дру­гата причина, която ги караше да доприпкат толкова отрано при нас, беше стремежът да избягат за малко от тежкото бреме на презадоволения си живот, оси­гурен от социалните помощи, които техните държави им отпускаха. Раздърпани като клошари, те обикаля­ха неуморно крайморските ни селища. Но бяха само част от лавината, заливаща бреговете ни всяко лято. Другите идваха от север и изток, подгонени от метеорологичните условия. Бяха толкова богати, колкото и социално слабите от Запада, но в родината си мина­ваха за заможни, щом можеха да си позволят почивка в чужбина. Идваха и наистина богати руснаци и укра­инци, но те направо си купуваха имот или хотел вмес­то да плащат на друг. В последно време се престра­шиха и започнаха да ни гостуват румънци. Може би си мислеха, че сме забравили за заграбването на До­бруджа и за принудителните изселвания.
Навсякъде, където и да отидеше човек, чуваше все чужда реч. Точно в такъв момент най-доброто бе всеки българин да си сложи розовите очила, да заб­рави, че най-притегателното нещо за гостите ни са ниските цени, и да си помисли ей така - за самочув­ствие, че всички тези лутащи се души са дошли, за да видят красотата на природата ни, останките от слав­ното ни минало в музеите и разбира се, не на послед­но място - заради най-чревоугодническата кухня в све­та. Може пък розовите очила, а не християнството да са ни съхранили като нация след пет века турски рит­ници по задника!
Паркингът на хотелчето се намираше в задния двор, а Борис го нямаше вече от половин час. София смътно усети безпокойство и прибра наредените вър­ху кревата предмети в дамската си чанта. Извади от сака документите и портмонето си и също ги напъха при тях. Действаше без план, като по тревога. Излезе в коридора, решена да избяга дори при най-малкия признак за опасност. Не използва асансьора и заслиза по стълбите. По това време на вечерта всички гости на хотела бяха по заведения и коридорите пустееха. На рецепцията и в задушното тясно фоайе също нямаше жива душа. Тази липса на хора й подейства като своего рода предупреждение и подозренията й, че в този момент се случва нещо лошо, нарастваха с всяка ней­на стъпка. Стана още по-внимателна и преди да из­лезе от хотела през голямата стъклена врата, видя Борис да разговаря с някаква жена. Бяха встрани от уличното осветление, но не достатъчно, за да се скри­ят съвсем. Дъхът й секна. Непознатата беше млада, наконтена блондинка и стоеше пред него е ръце на кръста, сякаш му се караше. София нищо не можеше да чуе от разговора им. Жената започна да ръкомаха, а Борис само мълчеше и слушаше. Приличаше на се­мейна свада, но в този момент единствената мисъл, обсебила София, беше как да изчезне незабелязано и да избяга колкото е възможно по-далеч от този мъж. Видяното би могло да се квалифицира само по един начин - предателство.
Измъкна се от страничната врата, която се из­ползваше от персонала, и излезе в тъмната пресечка. Крачките й ставаха все по-забързани, докато накрая вече тичаше към автогарата. Минаваше десет и от разписанието разбра, че последният автобус е зами­нал преди три часа. На стоянката наблизо имаше ед­но такси и без много да му мисли, седна на задната седалка и каза на шофьора:
-За Бургас.
-И аз съм за там-направи опит да се пошегува той и потегли.
Мъжът на няколко пъти се опита да поведе раз­говор и тъй като не беше удостоен дори с поглед, се намуси и обидено занатиска педалите. София беше толкова отнесена, че не забеляза кога таксито спря пред железопътната гара на Бургас. Качи се на пър­вия тръгващ влак без никаква идея за крайна цел... Постепенно изненадата и обидата, които почувства първоначално, прераснаха в силен гняв. Беше ядоса­на на себе си. Не можеше да си прости, че толкова на­ивно бе позволила на Борис да се доближи до нея.
Дори името му й се запречваше па гърлото. Как не бе усетила, че е змия, и се беше подвела от привидния му чар. Толкова го мразеше в този момент, че й се прииска да го разкъса на парчета. За пръв път в жи­вота си се беше влюбила и бе повярвала, че най-сетне е открила принца от мечтите си.
Имаше чувството, че сънува някакъв кошмар. Всичко й изглеждаше така, сякаш се случваше не на нея, а на някой непознат. Намираше се на място, къ­дето не трябваше да бъде. Играеше живот, който ня­маше начин да е нейният. От изтощение, както си се­деше на седалката в празното купе, заспа. Събуди се и видя през захабения прозорец, че влакът е спрял на някаква голяма гара. Беше тъмно и не се виждаше табелката е името й. Не че то имаше някакво значе­ние. Провери дали чантата е непокътната, защото бе заспала върху нея. Преметна я през гърдите си и по­бягна навън, молейки се да не е свършил престоят на влака. Скочи на перона в последния момент и тръгна към такситата.
Слезе в центъра на града и се заразхожда по пустите улици, докато градът се разбуди. От обявите във вестниците си нае стая в частен апартамент. Така не беше нужно да се регистрира и нямаше да остави следа. Сега вече бе сама и трябваше да си състави план на действие за повече ефективност. Не можеше да се прибере у дома и да се направи, че нищо не е станало, защото бе решила за нищо на света да не да­ва никому вещите на дядо си и баба си. Това можеше да й коства живота, но щом ще се мре, поне да има за какво. Бе видяла какво се опитаха да направят със Стоянов и нямаше намерение да седи и да чака да я сполети подобна „злополука".
Стаята, която нае, беше в жилището на шестдесетина годишна наперена пловдивчанка, която от самото начало на запознанството им й даде да раз­бере, че изобщо не се интересува от нея, стига да си плаща редовно наема. Остави й ключ от апартамента и с това завърши срещата им. Личеше си, че има опит в нелегалния бизнес.
Още първия ден, след като се върна от супер­маркета, където бе отишла да си купи нещо за ядене, откри, че хазяйката е влизала в стаята й. Навярно бе останала много разочарована и озадачена, след като не е намерила нищо, което да я информира за наемателката й. Косъмът, който София бе сложила до бра­вата на заключената врата, си беше на мястото, но наперената хазяйка не е подозирала, че има още един при пантите. Той липсваше, което показваше, че незаинтересуваността й е само привидна и от нея всич­ко може да се очаква.
Върху един бял лист София нахвърли приори­тетите на търсенето си. Точка едно гласеше: „Да оп­ределя значението и произхода на предметите!" Вто­ро: „Да проверя номера на черната кола." По навик го бе запомнила. Обичаше да се забавлява с числата. Помнеше още телефонния номер на баба си, макар постът да беше закрит от десет години. Не можеше да забрави нито едно число, имащо отношение към живота й. В паметта й се бяха запечатали дори рож­дените дни на приятелите и роднините.
На трето място записа: „Кой е Борис Митрев?!"
Разочарованието достигна своя връх и потиска­ната до този момент мъка избухна в гърдите й. Хвър­ли се върху леглото и заровила лице във възглавни­цата, се разрева с пълно гърло, както не й се бе случ­вало от дете. Мислеше си, че е силна, самостоятелна жена, която няма да позволи на никого да я разплаче.
Каза си го на погребението на баба си. Искаше да е като нея, а не знаеше, че и след толкова години вдов­ство Кана доста често плачеше над снимката на по­чиналия си съпруг. Правеше го тайно, защото така бе научена. Беше израсла във време, в което е нямало място за сантименталности.
Когато най-сетне се поуспокои, София отново се зарече да не допуска това да се повтори. Вече ни­кой мъж не биваше да се докосне до сърцето й. Стана от леглото, изтри сълзите си и седна пред масичката. На връщане от близкия супермаркет спонтанно се бе отбила в една книжарница. Обичаше канцеларските материали, наредени по рафтовете. Купи си голям теф­тер, защото реши, че ще й потрябва. Сега го разтвори и също като дядо си сложи на първата страница име­то си. На следващата прехвърли на чисто задачите, после изписа числото четири и се замисли. Другите  въпроси, които я измъчваха, можеха да почакат и тя задраска четворката. Като за начало трите й се сто­риха напълно достатъчни, а и не бяха много лесни. Решението им щеше да й отнеме доста време.
Колкото повече разбираше, че няма връщане назад, с толкова повече решителност се изпълваше сърцето на София. Умът й работеше целенасочено и мисълта й бе по-ясна от всякога. Ако баба й - един­ственият човек, който я познаваше добре, беше жива, щеше веднага да я попита дали не се състезава с ня­кого. Но старата жена беше в гроба и нямаше кой да каже на София, че любовта, която изпитва, й дава те­зи невероятни сили и чувственост, бушуващи в нея. Трябваше това да й се случи. Щеше да разбере някой ден, че без любовта човекът е като сирак - цял живот се лута като изгубен.
Основната грижа на повечето хора е да са сити и да имат собствен покрив над главите си. Обикновено те така възпитават и своите деца. София точно от това най-много се страхуваше - от рутината. Осъз­наваше, че сега съдбата й дава шанс да не затъне в блатото на сивото съществуване и не биваше да го пропуска. Пък и нямаше друг избор. Връщането й у дома щеше да е не само безславно, но дори и може би по-опасно, отколкото разследването, което вече бе предприела.




Глава VI



 Ангел хранител


София много пъти бе идвала в Пловдив. По-чес­то по работа, но понякога - само за да се разходи из красивия град и да почувства атмосферата на древно­то му минало, просмукана в старите дървета, в камъ­ните, в основите на къщите и навсякъде, където се спре погледът. Магията първо се усещаше със сърце­то и чак тогава очите, ушите и обонянието се събуж­даха за света, в който миналото оживяваше. Вико­вете на калайджиите и коминочистачите заглъхваха надолу по сенчестата уличка. Притичваха натоварени със стоки чираци и ратаи следваха наконтените си стопанки, които прикриваха от слънцето белосаните си лица с дантелени чадърчета, а облечени в шарени носии селянки мъкнеха огромните си кошници към пазарчето. От време на време изчаткваха по камъни­те копитата на кон, воден за поводите от засукал го­лемите си мустаци як мъжага. Наблизо кънтяха уда­рите на ковашкия чук. Дюкяните отваряха в ранни зори и чираците пръскаха с вода плочниците, за да не вдигат прах, като метат. София най-много обичаше да присяда на някоя пейка в близост до чешма и да наблюдава хората, които пият вода. Едва ли някой от тих сс бе замислял кой е построил тази чешма, но всеки, утолил жаждата си в летните жеги, изпитваше благодарност, че я има.
София имаше много състуденти от Пловдив, но никога не ги бе търсила. Предпочиташе да мисли, че са щастливи и живеят някъде със семействата си, до­волни от постигнатото. Харесваше й сама да обикаля из стария град, да разглежда магазините, а като се умори, да седне до някоя масичка на главната улица и да се наслаждава на анонимността си. Това бе гра­дът на нейните фантазии. И бързо започна да се при­мирява с факта, че неговите жители заменяха пове­чето гласни в думите с „и".
Правеха го несъзнателно и ако кажеш на някой пловдивчанин, че говори на диалект, ще ти заяви, че и по телевизията говорят така. Да, но по техните кабеларки.
Без да съзнава, именно на пловдивската гара бе слязла София, само че този път не й бе до разходки. Дори като разбра къде се намира, й стана някак чоглаво, че мрачните й мисли биха развалили чара на този град.
Докато седеше в квартирата си и се чудеше откъде да започне, телефонът иззвъня. Номерът, кой­то излезе на дисплея, не й бе познат и тя се поколеба дали изобщо да отговори.
-Да? - реши се най-сетне.
-Защо избяга?
-Трябва да те видя. Не съм те мамил. Само пре­мълчах някои неща.
-Ти за ненормална ли ме имаш?!
-Не бива да си сама. Искам да ти помогна!
-От къде на къде мислиш, че съм сама? И как ще ми помогнеш? Като ме избавиш от бремето на вещите ли?
-Ако ми трябваха, имах много възможности да ги взема. Наистина искам да ти помогна. Само ми позволи всичко да ти обясня! Моля те!
София усети, че отново започва да му вярва, и побърза без никакво обяснение да прекъсне връзка­та. Изключи телефона и го прибра в чантата си.
Обаждането на Борис я беше изкарало от релси. Всичко, което бе планирала да свърши през този ден, й се струваше безсмислено и маловажно. Отказа се да прави каквото и да било. Започна да си мисли, че може да е скрил някои неща за нейно добро. Но осъз­на, че и малтретираните съпруги все си измисляха ня­какво оправдание за издевателствата на типовете, за които бяха омъжени. Ядоса се на себе си и на раздво­ените си мисли. Винаги, когато имаше по-близки от­ношения с мъже, решителността, която бе една от от­личителните й черти, се разцепваше като дъска за ог­рев и й оставаше единствено бягството. Сега беше съ­щото. Или почти, защото за пръв път изпитваше тол­кова силни чувства.
Привечер се сети, че трябва да се обади на шефа и да му поиска няколко дни отпуск, затова отново включи телефона си. Разговорът не мина никак гладко Надутият тлъст пуяк, който бе и собственик на фирмата, веднага се възползва от дадената му въз­можност да й съобщи, че щом не й се работи, ще е най-добре повече да не идва в кантората. Казано без увърталия - направо я уволни, За пръв път от толкова години той имате основателна причина да го на­прави. фактът, че си вършеше съвестно и без грешки работата, според него не компенсираше пренебрежи­телното й отношение към личността му, е което урон­ваше авторитета и накърнявате егото му. Така Coфия, която винаги бе работила коректно, загубя службата си само с едно телефонно обаждане. Ако бе вложила повече усърдие във взаимоотношенията с началника, а не в счетоводните баланси, сега нямаше да е безработна.
Цялата тази ситуация обаче имаше и положи­телната си страна - повече нямаше да й се налага да търпи мазната му мутра и тъпите му подхвърляния за женската същност. Щеше завинаги да изчезне от гла­вата й - всичко, което мислеше за него, не се бе по­колебала да му го казва всеки път, когато нарушава­ше личното й пространство.
Потънала в размисли, не се сети да изключи от­ново телефона и внезапното му иззвъняване я стрес­на. Вече знаеше кой я търси, затова без никакво пре­дисловие натисна бутона и извика:
-Как намери номера ми?
-Лесно. Ти си на сметка - отвърна й със спо­коен глас Борис.
-Това е незаконно!
-Не ме интересува! Искам да се срещнем! Мо­ля те, довери ми се само още един път!
-Ще ти е напълно достатъчно, нали? Как не те е срам!
-Ще ти отговоря, като се срещнем.
-Аз ще ти се обадя - отвърна София и изключи телефона.
На Борис тези думи му прозвучаха като обеща­ние за среща, но София си търсеше повод как да се отърве от него. И въпреки това, въпреки здравия ра­зум, който й подсказваше да стои по-далеч от детек­тива, идеята да се срещне очи в очи с него много я из­кушаваше.
Тази нощ не можа да спи добре.
„Ами ако наистина иска да ми помогне!" - мис­леше си обнадеждена.
Имаше нужда от Борис. Така й се искаше да му се довери.
Върху отсрещната стена изпълзя огромна черна хлебарка. Стана от леглото, взе обувката си и с рязък удар я размаза. Притика я зад шкафа и тежко се от­пусна на една табуретка.
- Не мога повече! - заприказва на себе си. - Не мога да въвличам приятелите си, никого не мога да моля за помощ, а ако Борис е искрен, може би той е единственият, който ще ми помогне!
В момента, в който окончателно взе решение, че трябва да рискува и да се срещне с него, клепачите й натежаха. Угаси лампата и без да поглежда колко е часът, мушна се в леглото и моментално заспа. Присъниха й се странни кошмари, които нямаха край и се преливаха един в друг. Когато се събуди, слънцето тъкмо порозовяваше небето на изток. Чувстваше се отпочинала и беше готова да посрещне предизвика­телствата на новия ден.
Сутринта започваше чиста и усмихната без нито едно облаче, а лекият ветрец избистряше ума и раз­сънваше забързалите се за работа хора.
София се изми и излезе на терасата. Отнякъде до­летя аромат на прясно сварено кафе. Прозорците на околните жилища стояха отворени заради летните горещини и на повечето от тях бяха окачени мрежи против комари.Чуваха се мрънкащи гласчета, които по всяка вероятност протестираха срещу детските градини и ранното ставане. За жителите на града беше ден като всички останали, но не и за София.
Още щом отвори очи, си спомни за взетото през нощта решение, прибра всичките си вещи в чантата, остави на масичката ключовете и напусна апартамен­та. Надяваше се повече никога да не й се налага да на­ема подобна квартира. Цялата обстановка - някак си аскетична и стерилна, префърцунената хазяйка, коя­то уж не се интересува от наемателите си - всичко това й напомняше за филм на ужасите.
Седна пред едно кафене в центъра на града и чак тогава се обади по телефона на Борис.
-Ако познаеш къде се намирам, ще се срещнем - каза му.
-Дай ми жокер!
-Чакай да помисля. Знаеш ли какво се сетих! Телефонът ми е от новите, с джипиес. Защо досега не си ме открил по него?
Ти го държеше изключен.
-Значи си пробвал! - изненада се София.
-Мина ми през ума, но не съм. Аз не те пре­следвам, искам да ти помогна.
-Защо?
-Защото си в опасност! - почти извика Борис. - Кажи ми бързо къде да те намеря! Избери място, по- далечно от това, където си в момента, и бягай, чуваш ли?! Хвърли този телефон и бягай!
-Не знам къде си, но ако до довечера не си у дома ми, всяка по-нататъшна намеса в личния ми живот ще я приема за насилие.
-Недей! - извика Борис, но София му затвори телефона.
Остави го до чашата с неизпитото кафе на ма­сата и тръгна към гарата. Изведнъж осъзна, че както Борис се бе сетил да я издири чрез телефона, същото можеха да направят и бандитите, които я преследва­ха. Тези опасения я накараха да застане нащрек и за­почна да се оглежда. Търсеше в лицата на размина­ващите се с нея хора прилики с онези от черната кола. Никъде по улицата не видя мъже, облечени в тази же­га със сака. При мисълта, че Борис също ходи костю­миран, я досмеша. Даже и в планината беше с костюм. Очевидно бе някакво детективско хрумване. Сети се за комисар Коломбо и за прочутия му шлифер. „Добре поне, че Борис не е нахлупил бомбе" - рече си и отново се усмихна.
Когато пристигна на гарата, огледа внимателно чакалнята. Всички пътници и посрещачи изглеждаха безобидни, обсебени от собствените грижи. Това до­някъде й подейства успокояващо и отиде на касата да си купи билет. В момента, в който изправи глава и погледна към гишето, забеляза мъжете, от които тол­кова се боеше, че ще я намерят - на не повече от две крачки стояха преследвачите й., Делеше ги само едно стъкло. Без да издаде дори звук от изненада и уплаха, София се дръпна назад зад другите хора на опашката, но беше късно - бяха я видели и тичаха към вратата, водеща към чакалнята. Озовавайки се по средата на гаровия салон, тя безпомощно започна да се оглежда, не знаейки накъде да поеме. В този критичен момент някой я сграбчи за ръката и я повлече към изхода. София сляпо се подчини. Косо погледна към мъжа, който стискаше ръката й до болка. Беше Борис. Събитията се развиха толкова светкавично, че не мо­жа да разбере кога стигнаха до колата му.
Бързо седна зад волана и с бясна скорост потег­лиха, като не спряха на нито един светофар с червена светлина.
София предпочете да запази мълчание. Заряза­ха колата в някакъв комплекс от редици сиви сгради в западната част на града. Пред един от блоковете се прехвърлиха в друга кола.
Чак тогава някак си й се изплъзна от устата:
-Крадем ли я?
-Не, на един приятел е. Правим замяна. Не ме гледай така! - засмя се Борис и извади от жабката ключовете. - Видя ли? Не я крадем.
-Ти пак си ме излъгал - поклати глава София. - Иначе няма как просто така да си ме намерил на гарата, нали?
Въпреки че я бе отървал от горилите, тя отново се почувства предадена. Ядът я обзе и макар че се опи­тваше да изглежда спокойна, искаше й се да го удари с юмрук в лицето. Вместо това постъпи като жена със самоуважение и прие да изслуша обяснението му.
            - Нямах избор! Ти избяга, а не исках допълни­телно да те плаша. Трябваше сама да осъзнаеш, че съм ти нужен.
И този път разбра, че каквото и да й каже, щеше да му повярва. Здравият разум отстъпваше пред ин­туицията. Долавяше, че има нещо неизказано между тях.
-Това е гадно! - извика, решила да не се пре­дава без бой. - Тръпки ме побиват от зловещия ти подход. Никой нормален човек не прави така! Ти си психопат!
-Не съм! Обичам те!
-Обичам те.- повтори по-спокойно и щеше да продължи все в този дух, ако София не го бе пре­къснала.
-Никога повече не го казвай! Никога! - изрече, стресната от обяснението му. - Звучиш още по-шантаво. Ако така мислиш да се оправдаваш, предупреж­давам те, че не си попаднал на подходящия човек!
-Не беше оправдание. Още щом те видях, се случи нещо, независещо от мен. Сигурен съм, че и ти го усети...
Борис си даде сметка, че вместо нещата да се оправят, се чувстваше още по-объркан. Никога не се бе замислял как ще каже на жена, че я обича, а още по-малко - как тя ще реагира. Не бе очаквал, че това ще стане по този начин.
-Замълчи, моля те! - гласът на София потрепера. Страхуваше се да не се разплаче. И в нейните представи за романтична любов нямаше подобен сценарий.
-Защо мислиш, че неотлъчно те следвах? Защо те спасявах от тях? Защо не си признаеш, че и ти ме харесваш? - продължи Борис, решен да не оставя от­ношенията им половинчати.
-Колко пъти си ме спасявал? - хвана се за ду­мите му тя. — Не е ли само сега?
-Жената, с която ме видя да говоря, също бе дошла за теб - Борис включи на скорост и най-нак­рая потеглиха. - Ще те заведа на едно място, където никой няма да ни открие, и там ще ти разкажа всичко.
-Нямаш представа кой е по петите ни! - въз­дъхна той. U Моля се да не съм и аз виновен за това, което ти се случва. Животът ни никога няма да е съ­щият, ако все пак останем живи.
И като видя как ръцете в скута й потреперваха побърза да я успокои:
-Сега съм с теб. Обещавам ти, че няма да те ос­тавя нито за миг сама. Няма да им позволя да те до­ближат!
-Не се страхувам за себе си... - тихо изрекоха устните й.
Не посмя да го погледне. Надяваше се да не я е чул и като извърна глава към прозореца, се загледа в издигащите се на хоризонта планини.

Не видя щастливата усмивка върху лицето на детектива. Той бе получил отговор на най-важния въпрос, който го вълнуваше, откакто срещна София.


Глава VII


Професорът разкрива същността на артефактите


За най-голямо учудване на София поеха на из­ток по магистралата. За нея в тази посока съществу­ваше само морето.
-Къде отиваме? - попита.
-Има едно градче, в което нашите ме водеха всяко лято. По цяла година живеех с едничката ми­съл за двете седмици щастие там.
-Къде е?! - настоя София, но по хитроватата му усмивка разбра, че ще продължи да я измъчва.
-Отиваме на морето! - спонтанно извика тя, но се овладя и изобрази невъзмутима физиономия. - Мис­лиш ли, че ще можем някъде да се скрием? Ако е толкова сериозно, колкото казваш, ще ни се налага все да се местим.
-Не, няма. Ще видиш, че ще се скрием. Обеща­вам ти.
Покровителственият му тон я възмути.
-Нали не мислиш, че без теб нямаше да се спра­вя?! - рязко му заяви тя. И без да дочака отговор, продължи в същия дух: - Ако се държиш с мен като с невзрачна, слаба женица, ще трябва да хванем раз­лични пътища!
Извинявай, май наистина прекалявам! Не очаквах, че ще реагираш така. Не исках да те засегна. Знам, че ако продължавам, всичко ще свърши твърде рано.
Сега беше ред на София да зяпне от изненада. Не бе чувала мъж да говори така разумно.
Борис спря колата в първата пресечка и откачи колана си.
И занапред ще греша, но съм с теб и няма да те зарежа, каквото и да се .случи. -Трябва само да ми обещаеш, че дори и след края на приключенията ни, когато всичко си тръгне постарому, ти ще бъдеш пак с мен - той я хвана за ръката, опитвайки се да срещне погледа й.
-Това ми прозвуча като брачна клетва. Като католическа дрънканица - изтърси София и забеляза­ла ефекта от „дрънканицата", се опита да му обясни какво е имала предвид, но още повече се оплете. - Като думите „в болест и здраве, в богатство и бед­ност" или „пръст при пръстта, пепел при пепелта". Нали се сещаш?
-Това последното го казват на погребения - поправи я той, чудейки се дали го баламосва, или е сериозна. - Разбрах! - изведнъж се досети. - Ти се страхуваш да ми се довериш!
На София й стана ясно, че няма лесно да се измъкне, и му предложи компромисно решение:
- Виж, нека се заемем първо с разследването, а после ще видим какво може да излезе от нас двамата. Сега само искам това да свърши по-скоро и да се вър­на у дома. Помогни ми!
Борис беше огорчен от отговора й, но безмъл­вно кимна е глава. После, правейки се, че нищо не се е случило, продължиха пътя си. Колкото и да отла­гаше, София осъзнаваше, че един ден ще се подчини на любовта, която изпитваше към мъжа до себе си. Нужно й бе само още някакво доказателство, че е искрен. Не думи, може би нещо трябваше да се случи.
След няколко часа пристигнаха в малко градче в южната част на крайбрежието. За съжаление вълна­та от никнещи като гъби странни сгради еднодневки бе стигнала и дотук. Все пак то бе съхранило роман­тичните си улички с китни дворчета и квартални ба­калии, в които се продава всичко - от конци за шиене до плажно масло и надуваеми пояси. Двата хотела бяха издигнати на някогашен къмпинг, от който бяха останали в края на залива само няколко бунгала с веранди. Собствениците на земята или не бяха се по- лакомили по многото пари, или бяха решили да из­чакат по-добра оферта за нея.
Все пак строителната треска все още не бе зав­ладяла напълно градчето и улиците светеха от чис­тота. Липсваха камионите, превозващи материали и правещи невъобразима мръсотия, която се носи по въздуха при всеки повей на вятъра. Забраната за стро­ителство през туристическия сезон очевидно тук се спазваше. Беше като своеобразно завръщане в мина­лото, което много се хареса на София.

Къщичката, в чийто двор влязоха направо с ко­лата през широко отворената порта, се намираше в северния край на градчето, където някога е бил ло­зарският район. Посрещна ги белокос възрастен гос­подин, наметнат с халат, под който около мършавите му крака висяха бели три четвърти панталони. Баг­рите на озъбените дракони и на йероглифите по до­машната му роба не бяха съвсем подходящи за мъж, но пък подсказваха на гостите, че имат насреща си ек­сцентричен човек, който не се вълнува от хорското мнение.
Отначало старецът зяпаше с широко отворени от недоумение очи Борис, който бе слязъл от колата, но като се приближи, постепенно лицето му се огря от лъчезарна усмивка и накрая се затича към него с разперени ръце. Халатът му се развърза и гледката стана още по-комична. Приличаше на огромна пъст­ра птица с тънки крачета и малка рошава глава, от която няма спасение.
-Мойто момче, мойто момче! - викаше, притис­кайки Борис в прегръдките си. - Най-накрая се сети за горкия старец! О-о, ти си с дама! - възкликна, като видя София, която го наблюдаваше развеселена от автомобила. - Боже, ти си се оженил и не си ме пока­нил на сватбата!
-Не, не бих могъл! - отрече веднага детек­тивът.
-Кое от двете? - закикоти се щастливо от ше­гата си старецът и лукаво му намигна.
След няколко минути тримата вече седяха край масата под асмата и разговаряха за някогашните вре­мена.
Хората имат навика да забравят злото и винаги, когато се сещат за изминалите години, предпочитат само хубавите си спомени, а после по инерция заклю­чават колко по-добро е било всичко в миналото. Ка­то за умрелите - или добро, или нищо. Макар че по­вечето мъртъвци бълбукат в казаните на дявола, а от дрънканиците на живите не им никнат крилца.
-Познавам го от съвсем малък — радостно чуру­ликаше на София домакинът. - Всяка година им да­вах под наем къщата си в центъра на града, а сега це­логодишно вече си живея тук. Онази я продадох. На сам човек колко му е нужно!
-Кажи й с какво се занимаваше, преди да се пенсионираш - прекъсна го Борис.
-Бях преподавател. Защо? Това важно ли е за вас? - в недоумение попита той.
-Не-е! Кажи й какво си преподавал? По какво си професор? - настоя детективът и изгубил търпе­ние, сам я информира: - Той е историк! Ако влезеш вътре, ще се шашнеш - стаите му са пълни с книги и всякакви неща.
-Я чакай, вие да не сте дошли да ме обирате! - пошегува се възрастният господин, все още не раз­бирайки защо е толкова важна специалността му. - Ти, момчето ми, да не си станал сериен убиец на ис­торици?
Но детективът го удостои само с усмивка и с клоунски патетизъм продължи да обяснява на София:
-Той не е просто професор! Максим Беев! Това е професорът по история на древните българи Мак­сим Беев!
-Това пък за какво беше?! - съвсем се обърка старият човечец.
-Чичо Макси, нямаш представа каква нужда имаме от теб - рече Борис и погледна към София, очаквайки подкрепа.
Тя се подвоуми, но като видя напълно смаяното изражение на новия си познайник, закима утвърди­телно, решила, че щом Борис бе преценил, че могат да му имат доверие, защо пък да не опитат.
-Вие май сте дошли по работа - малко разочарован измърмори Беев, но усмивката му отно­во засия и той възвърна предишното си настроение. - Нещо важно ли е? Нали не бързате да си тръгвате?!
-Дори ще се наложи да ни потърпиш малко по- дълго, ако, разбира се, не ти пречим! - предупреди го детективът. - Не бързай да се радваш! Трябва да зна­еш, че ни издирват. Не е полицията. Ако смяташ, че присъствието ни те застрашава, ще си отидем, но се нуждаем от теб!
-Малко адреналин на тези годинки ще ми дой­де добре, като нов подтик за живот. Слушам ви!
-Не бе изненадващо, че професорът прие толко­ва бързо предизвикателството. Откакто се пенсиони­ра и се откъсна от света, беше започнал да живее ка­то на сън. Нищо не го радваше, от нищо не изпитва­ше емоции. Беше заприличал на отшелник, само дето неговият бог не вярваше на молитви и ги приемаше за признак на слабост. А когато човек не намира упование в религията, надява се само съдбата да е благо­склонна към него и да зарадва старините му със сми­съл, с някакво чудо. Шестото чувство на професора му подсказа, че фортуната най-сетне е решила да му направи подарък.
София се опита в общи черти да го осветли как­во им се бе случило от момента, в който отвори писа­лището и а баба си. Разказа му за вещите, които беше намерила в него, за мъжете е черната кола и за изго­рялата къща на съседа й. Докато слушаше описание­то на артефактите, старецът притвори очи, лицето му се изопна, а пръстите му се впиха в облегалката на стола. Вълнението му не остана незабелязано от Бо­рис, който веднага даде знак на София да замълчи, но професорът запротестира, размахвайки ръце, и тя продължи. В края на разказа й беше толкова сери­озен, че въобще не приличаше на веселяка с разветия халат, който ги посрещна.
- Влизайте вътре! - изкомандва с нетърпящ възражения глас и без повече обяснения тръгна към къщата.
Стаите бяха точно такива, каквито ги бе описал Борис - пълни с купища книги. Те бяха навсякъде, защото рафтовете по стените не можеха да ги побе­рат. Изпълваха секциите в хола, имаше купчини от тях върху всеки шкаф и всяка маса. С книги бяха за­пълнени и кожените фотьойли.
Професорът разполагаше с три стаи, като от хо­ла му се минаваше към другите две и банята. Поме­щенията не бяха много големи, но широките прозор­ци, които стигаха почти до тавана, ги правеха да из­глеждат по-просторни. При тукашния климат това си беше добро решение.
За голямо учудване на София Беев ги покани да го последват в спалнята, но когато влязоха в нея, се разбра, че всъщност тя е повече кабинет, отколкото място за спане. Имаше си бюро, рафтове, пълни с книги, по стените географски карти, навити на рула, и в ъгъла голям, стигащ чак до тавана, шкаф с остък­лени врати, през които се виждаха подредените в него артефакти.
Единственото, което напомняше че тази стая все пак е спалня, бе леглото, сбутано зад вратата. Из­глеждаше не съвсем на място сред всичките тези струпани покрай него книги и всякакви хартишляци, макар да се намираше в собственото си помещение. Гардероба и двете шкафчета, за които поради еднак­вия им външен вид София отсъди, че са в комплект с леглото, професорът бе изнесъл в по-широкия хол и кой знае дали въобще ги ползваше по предназначе­нието им.
Беев се зае трескаво да разчиства бюрото си. По­даваше купчини папки, картонени кутии и книги на Борис и той ги подреждаше, доколкото можеше, на единственото празно място в стаята - под прозореца. Когато свършиха, професорът забърса бюрото с пар­цал, придърпа двата стола, които се намираха в ста­ята, и покани с жест гостите си да седнат. Той се на­стани от другата страна на бюрото в голямото си ко­жено кресло и плесна с ръце:
-Моля, покажете ми ги! - гласът му потрепер­ваше от нетърпение и от вълнение. В главата му веро­ятно се въртяха предположения, които караха кръвта му да кипи. - Едно по едно, моля!
Ситуацията беше комична. С този шарен халат и разрошена бяла коса Беев приличаше на кръстоска между стар евреин лихвар и диригент на Вагнерово произведение. Липсваха само малката шапчица и ди­ригентската палка.
София бръкна в чантата си, извади дървената кутия и я сложи на бюрото пред него.
-Не ми казвайте нищо повече! Искам сам да я отворя! - бързо изрече Беев, извади от джоба на ха­лата очилата си, надяна ги и се втренчи в рисунката върху единия й капак. - Това е. магически знак - кон­статира и хвърли поглед към София. - Нали не си разменяла местата на предметите вътре? Помисли си хубаво, преди да ми отговориш!
-Сигурна съм, че не - отвърна тя.
-Добре-е-е. Това е стар български символ, из­ползван за защита. Чел съм, че причинявал на извър­шилите посегателства над тайната, която пази, виде­ния и халюцинации. За един слаб ум те биха могли да се окажат много опасни.
-Това са глупости - обади се Борис.
-Ако след векове някой открие варел с радио­активни отпадъци и въпреки предупредителния знак го отвори, какво би се случило?! Може радиацията да не се е разсеяла и хората да се разболеят от лъчева болест - контрира Беев и почука с пръст по спира­лите.
-Но това е различно!
-Ти откъде знаеш? Да не би да имаш спомени от древността! Колкото и да ни се иска историята един ден да стане точна наука и всичко да е ясно като на длан, не е възможно. Това е като вечния проблем с „ис­тината". Тя има толкова лица, че ако не се бориш да я докажеш и да обявиш противоречащите й твърдения за лъжи, просто ей така ще си я носиш в честното си сър­це до гроб. Да ви кажа откровено, забелязал съм, че ко­гато дълго време се опитваш да защитиш дадена исти­на, накрая тя е така изпоцапана, че започваш и самият ти да я гледаш малко със съмнение.
-Искаш да кажеш, че този знак не е никаква магия, а най-обикновено предупреждение - спря философстванията му София. - Винаги съм си повтаря­ла, че не всичко е това, което изглежда на пръв пог­лед. Не ми се ще да стана на сто, за да помъдрея и да се науча да виждам под повърхността.
 - Аз знам, че и сега го можеш. Не забравяй, че ми се довери! - усмихна й се Борис.
В този момент професорът нададе пронизителен вик и така ги изплаши, че скочиха от местата си.
Той беше отворил капака със спиралата и се бе надвесил над кутията с изопнато от изненада лице. Това продължи няколко дълги секунди при гробна тишина. След това се строполи като подкосен върху облегалката на креслото си. Борис и София не на ше­га се обезпокоиха за здравето му. Приличаше на уда­рен от гръм, но си бе съвсем наред. Окопити се бър­зо и беше толкова щастлив, че не можеше и дума да каже от вълнение.
-Това е чудо! - най-сетне промълви и се обърна към София: - Всичко това наистина ли си го намери­ла в старото писалище на баба си? Боже, защо на мен не ми се случват подобни неща?!
-Нали дойдохме при теб! - припомни му Борис. - Какво има в кутията? На мен на нищо не ми при­лича.
Старецът се разсмя от сърце.
-Безценна вещ, момчето ми. Това е ключ и как­то ни подсказва изящната му и прецизна изработка, отваря не някоя случайна врата, а гробница, важен храм или царски дворец. Не ме гледайте така! Защо иначе майсторът ще си прави толкова труд, ако не е предназначен за врата, зад която има нещо ценно и с голямо значение. Мога само да ви кажа - намерете бравата!
Професорът си сложи бели памучни ръкавици и внимателно извади ключа от кутията.
-Няма да се учудя, ако вратата, която отваря, отдавна не съществува - подхвърли Борис.
-Този „оптимизъм" ми харесва - заяде се с него София.
-Невероятно! - възкликна отново Беев. - Тол­кова е лек! - Занесе ключа до. прозореца и го заразглежда с голяма кръгла лупа. - Мога да се закълна, че е берилий. Прилича на алуминий, но не е. Чувал съм, че съединенията му са отровни.
-Може затова да е знакът... - предположи Со­фия.
Той закима с глава.
-Всъщност елементът берилий е много по-це­нен и по-рядък метал от алуминия. Той е по-твърд и по-устойчив на топлина. Знам всичко това за него, за­щото е свързан с миналото ни. Името му произлиза от старото българско име на планината Памир, Ве­лур, дадено на минерала берил, в който е открит хи­мическият елемент берилий. Разбрахте ли? По онова далечно време около Памир са се намирали българ­ските княжества Болор, Булор, Булхор. Този метал но­си името на българите и се идентифицира с нас - не­що като наш знак. В днешно време берилият се из­ползва в технологиите на бъдещето, в самолетостроенето, в ракетната и космическата техника, в ядрените електроцентрали, електрониката и така нататък. Като него сме и ние, българите - умни, интелигентни и ня­ма сфера в науката и изкуствата, за която да не сме дали световни гении.
-Да не искаш да кажеш, че имаме ключ, внос от Памир? - вметна Борис с насмешка.
-Може и да е направен там, но не мисля, че вратата, за която е предназначен, се намира извън се­гашната ни територия — отвърна Беев, без ни най- малко да обръща внимание на сарказма му. — Подо­бен предмет е намерен в Плиска, но онзи ключ е от бронз и човечето държи в ръцете си музикален инст­румент. Открит е между Малкия дворец и езическия храм до него. Навярно е бил ползван от царя или Ве­ликия колобър. Не е установено какво отключва. Мо­же дори да не е врата.
; Професорът замълча за момент.
Мислите му го отнесоха в онези далечни вре­мена, когато усоите са кънтели от тропота на кон­ницата, когато чужди владетели са плащали данък и са се молели на боговете си българите да не се обър­нат срещу тях.
-Помниш ли - изведнъж се сети София, - онзи споменаваше в писмото си храм!
-Кой?
-Комшията, дето му изгоря къщата!
-Права си! - извика Борис. - Пишеше ми да ти помогна за откриването на някакъв храм. Сигурен съм, че споменаваше именно храм.
-Къде е писмото? - попита професорът.
-Унищожих го, не мислех тогава, че ще ми по­трябва. Пък и се боях да не ни издаде.
-Много си предпазлив за детектив - подкачи го София, но той си премълча.
Беев прибра ключа в кутията и я затвори. Обър­на я от другата страна и очите му пак грейнаха.
-Днес чудесата нямат край! - възкликна. - Зна­ете ли какво е написано тук?
Борис и София свиха рамене.
-Ей сега ще разберем. Няма нищо по-лесно от това. Дайте ми само малко време!
Професорът изтича в другата стая, завря се поч­ти целият в разтворения гардероб и започна да из­хвърля от него купища с книги. След минута доприпка със стара оръфана книга в ръце, седна на мястото си и нервно я запрелиства.
-Първият знак означава „небе" - проговори най- сетне и им показа страница, на която имаше таблица с букви и символи, а над нея пишеше: „Говореща азбука". - Вторият е „земя", третият означава „вода", а за последния мога да се закълна, че е „огън". Да, ето го - означава „огън"! Буквите, на които отгова­рят, са Ай, Гръ, Йо и Зъ.
-Буквеният превод може нищо да не означава, но тези четири символа са четирите стихии, четирите елемента, съставящи и управляващи нашия свят - вметна София. - Вътре е пръстенът. Какво общо имат с него знаците?
-Не трябваше да го казваш! - Беев я изгледа сърдито и отвори втората вратичка на кутията. - Voala! - нададе вик и изсипа пръстена в шепата си. - -Ле- ле-е, каква изработка само! - бе първата му реакция, а когато се вгледа в гравираното изображение, едва не припадна. - Това е Барадж!
-Какво? Не е ли дракон? - попита Борис.
-Това не е обикновен дракон! - възмути се про­фесорът. - Той е легенда. Наша легенда! В него се е превърнал някогашният ни цар Албуга-Булгар.
-Не съм го чувала - обади се София.
-Не, не, не! Няма го в учебниците. Както и мно­го други важни исторически факти впрочем. Царувал е отдавна. Почакайте! - и Беев пак хукна към съседната стая, измъкна една книга от купчината на нощното шкафче и като откри търсената страница, зачете още от вратата: - „Албуга-Булгар, живял осемстотин и осма - седемстотин петдесет и пета година преди Христа.
 - Това не е било на сегашните ни територии, нали? - попита София.
-Не, но не си мисли, че българите не са живели много преди шестстотин осемдесет и първа година по тези земи. Когато Албуга умира, в легендата се казва, че богът на българите го превръща в змиевиден люс­пест дракон и му поръчва да пази земите на българи­те. Оттам идват приказките за ламята, за змея. Разли­ката е, че фолклорът много се променя през турско­то робство и змея, който трябвало да ни пази, хората превръщат в свой враг. Влагат в неговия образ цяла­та си ненавист към турците, като забравят, че вината за това наказание е на самите тях.
-Ти пак се отплесна - спря излиянията му Бо­рис. - Кажи ни за дракона.
-Аз съм човек, вълнувам се от много неща. Опитвам се да отговоря на много въпроси, преди да се явя горе — отвърна Беев, чувствайки се длъжен да се защити. - Вие, младите, все тичате, не се замисля­те, че информацията, която получавате с едно натис­кане на компютърното копче, не идва от Светия дух.
-Не се ядосвай, чичо Макси, както виждаш, дойдохме при теб, а не при компютъра - зауспокоява го детективът, опасявайки се от нова, по-различна от историята лекция.
-Добре-е - закима старецът, - Когато умира, го превръщат в дракон, както вече ви казах. Този пръс­тен е принадлежал на пазителя на драконовия храм. Разказва се, че е имало такъв, и то не само един. Още по-древни царе са били пазители на земите ни, а в тях са се строели и храмове. Където и да сме се местили, откакто сме се появили преди милиони години, на всяко кътче по земята, сме оставяли по един храм, а това ще рече и по един дракон пазител. Чел съм, кол­кото и невероятно да ви звучи, че българският народ пръв се е появил на тези земи, които обитаваме в мо­мента. Стотици хиляди, може би ;милиони години сме се скитали по света като прокълнати. С познанията и уменията, а и със самия си ген сме дали началото на много цивилизации, за да се върнем най-накрая в ро­дината си и дълго да се борим за нея. Мисля, послед­ните сто години доказахме, че няма лесно та се дадем.
-Да-а, знам, че наистина звучи фантастично, но има голяма вероятност, деца мои, това да е ключът към първия храм. Първият! - Беев размаха ръце като вятърна мелница, после изведнъж се хвана за гърди­те и притаи дъх. - Няма ми нищо, не се притеснявай­те! - спря ги, преди да са се втурнали да му правят сърдечен масаж. - Само малко повече вълнения. Пред­ставяте ли си?! Първият храм на Барадж! Той е ня­къде тук, в страната ни, а вие имате ключа. Не се чу­дете защо ви преследват! Това е най-щастливият ден в живота ми и аз искам да ви благодаря - не преста­ваше да бърбори професорът. - Благодаря ви, че на­правихте клетия старец щастлив!
-Хайде, хайде, ако не беше ти, щяхме да се лу­таме, без изобщо да знаем какво имаме - потупа го приятелски по рамото Борис.
Жестът му бе малко непохватен и накара Со­фия да се засмее.
-Приличате на дружелюбни пингвини. Трома­ви и вдървени, неспособни да изразят чувствата си.
-Присъщо е за жените - не й остана длъжен Борис, - ние правим важно откритие, а тя ни наблю­дава като психолог. И ни се присмива. Чичо Макси, искаш ли утре да продължим? Май много ни станаха вълненията.
-О-о, я не се дръж така с мен! - сбърчи вежди професорът.
-И с мен го прави - подкрепи го София. - Сега донякъде ме успокоява фактът, че не съм единствена­та, към която се отнася покровителствено.
-Не се жалвайте, че ще ви зарежа! - закани им се шеговито Борис. Седна до София и със същата ин­тонация се разпореди: - Вади следващия подарък от торбата, Снежанке!
-Напрежението различно се отразява на хората, Дядо Коледа - отвърна му тя и се обърна към про­фесора: - Преследват ни, за да вземат ключа, но зна­ят ли какво отваря и къде се намира този храм?
-Щом го търсят, значи знаят, че има връзка е храма, но къде е... много ме съмнява - поклати бело­косата си глава той.
-Не знаят - твърдо заяви Борис.
Избягна косия поглед на София, но е това наля масло в огъня.
-А ти не си ли един от тях?! - извика тя и така стресна професора, че изпусна кутията на бюрото.
Беев и София се втренчиха в детектива и на не­го му се прииска да го нямаше в стаята. Беше настъ­пил моментът, който толкова дълго отлагаше.
-Бях с тях. Сега не съм - рече им. - Нали съм с
вас?
-Боже, момчето ми, какво си сторил!? - про­шепна бавно професорът. - Дано да имаш добро оп­равдание.
което аз искам да чуя,.. - пребледня София.
Сърцето й се преобърна от неочакваното му
признание. Бе усетила, че има нещо недоизказано по­между им, но не и ново предателство.
-Не ме гледайте така! Все още съм човекът, когото познавате!
След толкова лъжи вече не знам дали те поз­навам! - сряза го тя. - Искаш ли да ти дам всичко то­на и да ми спестиш по-нататъшните неприятности?
Професорът виждаше как едно красиво прия­телство се руши пред очите му и реши, че трябва да се намеси:
София стоеше гърбом пред прозореца и Беев за- ръкомаха на детектива да се приближи до пей и да я успокои, но Борис само вдигна рамене, показвайки, че е загубил надежда да му повярва отново, Атмосфе­рата заплашваше да се взриви от чувствата и думите, които бяха премълчани.
Първа не издържа София.
-Колкото и да е невероятно, знам, че никога не би ме предал... - изрече бавно и се чуха въздишки на облекчение. Обърна се и се взря в лицето на Борис. - Дори да бях сляпа, пак щях да усетя отношението ти към мен. Не мога да ти се сърдя повече, но Моля те, занапред не крий нищо, което ме засяга! Обещай ми!
-Ти си невероятна! - промълви той и и прегър­на. - Обещавам ти! Нямаш представа какво ми кост­ваше да ти призная истината!
Професорът се изкашля, за да им напомни за при­съствието си.
Сега, след като се изяснихме, може ли да про­дължим?
-Първо искам всичко да ви разкажи - охлади творческия му порив Борис.
Кимна на София към стола, той се настани до нея и без да сваля поглед от лицето й, заговори:
 — Наеха ме да открия Стоянов, а не теб. Тогава приех това като най-обикновена поръчка. При мен дойде жената, която видя зад онзи хотел. Каза ми, че издирвала изгубените ценности на дядо си. С времето се случиха някои странни неща, които мс накараха да съм по-внимателен и да премълчавам известни де­тайли, които научавах.
-Да, но си й казал къде живее Стоянов!
-Преди да го направя, говорих с него. Той ми обясни, че когато го намерят, ще открият и теб. Че ти си истинската им цел. Архивите в селото на Стоянов изгорели и така изгубили дирите му. Не можали да открият семейството на твоя дядо, притежаващо не­що ценно, което толкова години издирвали безуспеш­но. Не знам каква е връзката между дядо ти и род­ното село на съседа, но разбрах, че и неговата цел са именно нещата, които ти си намерила в писалището. Но не на всяка цена. Преди да изчезне, ми изпрати писмото, за което вече знаете и от което аз се отър­вах. Това е!
-Кои са мъжете, които ни преследват? - по­пита София.
-Не можах да разбера.
-А как онази жена ни намери?
-Аз й казах. Не се мръщи! Мислех си, че като играя двойна игра, ще могат да ми се доверят повече и така да ти помогна. Но ти ме разкри и се наложи и аз да стана беглец. След разговора ми с нея възнаме­рявах да ти разкажа всичко.
-Защо?
Професорът слушаше и погледът му се местеше ту върху единия, ту върху другия като на тенис мач.
-Защото поиска да те убия и да й предам пред­метите.       
-Боже мили! - възкликна Беев и се плесна по челото. - Какви са тези хора?!
София не пророни нито дума, но лицето й бе станало бяло като сняг.
Борис хвана ръцете й и продължи:
-Щях да се върна в стаята, да ти разкажа всич­ко и заедно да решим къде да избягаме. Но когато се качих горе, теб те нямаше. Сетих се какво е станало. Настигнах те с колата на автогарата, видях те как се качи на таксито и повече не те изпуснах от поглед. Последвах те и във влака, а когато си нае квартира в Пловдив, се върнах за колата. Карах като луд, защото се страхувах, че ще решиш да се преместиш. Това е.
-Истински детектив! - възхити се професорът. - И носле, ето ви тук!
Борис продължаваше да стиска ръцете на Со­фия. Искаше му се да бе я срещнал по друг повод, но знаеше, че никой не избира съдбата си, а многоброй­ните пречки на пътя им един към друг прие като из­питание, което не би го спряло.
-Още ли ми вярваш? - с усилие изрече въпроса, чийто отговор бе най-важен в този момент за него. Втренчи се в очите й. Искаше да прочете в тях нещо повече.
-Да - кратко му отвърна тя и вече знаеха, че любовта им ще оцелее.
-Ще ме разплачете! - във фалцет изписка про­фесорът и подсмъркна театрално с пръст под носа. Много го биваше да преувеличава и да се вживява в роли. Човек, който не го познаваше добре, би предпо­ложил, че е оттеглил се от сцената актьор, а не про­фесор по древна история, неведнъж разтрепервал сту­дентите си на изпити. - Много се радвам, че сте две влюбени гълъбчета, които цял живот ще си прощав­ат различията, но все пак искам да отбележа, че тряб­ва да продължим.
 „Влюбените гълъбчета" не се възпротивиха и Борис му подаде копринената кесия. Беев я огледа от­всякъде и се усмихна доволно.
-Много добре сте направили, че не сте счупили печата - измърмори, одобрително клатейки глава. Разви златната нишка, която пристягаше отвора на кесията, и извади от нея металния диск. - Не е от берилий - веднага установи той. - Сребърен е. Но ня­мам никаква представа за какво може да е служил.
-Елбетица? - повтори механично Борис, опит­вайки се да разбере дали думата изобщо му говори нещо.
-Да. По различните краища я наричат различ­но - „коло", „грошанка" или „роджета", както й каз­ват шопите. Често срещан орнамент - предимно по старинните носии. Има различни варианти. В случая изображението с в най-чистия си вид - два кръста с общ център и с двойни разклонения в краищата. - Професорът размаха пръст: - Знаете ли, сетих се, че някога всеки държавен мъж е носел печат или грамо­та, с които е доказвал самоличността си. Възможно е това да е нещо подобно, но от много по-ранен период, преди Първото българско царство.
-А какво означава като символ? - попита Бо­рис, когато Беев спря, за да си поеме дъх.
-Добър въпрос. Би могло да се каже, че елбетицата символизира осемте посоки на света. Древни­те българи били много грамотен народ, въпреки уни­зителната и обидна история, която се разпространява в училищата и засяда в главите на сънародниците ни за цял живот.
Тонът му започна да става все по-гневен и се наложи Борис отново да го отрезви:
-Значи мислиш, че може да е печат? Ами посо­ките на света?
-Сигурен съм, че когато му дойде времето, ще разберем - с поугаснал патос отбеляза Беев. - Казах­те, че има и тефтер. Може ли да го видя?
-Разбирам, твърде лично е - със съжаление рече професорът и като плесна с ръце, добави: - Но сега единственото, което можем да направим, е да се поровим за повече информация.


-Може пък в записките на дядо ми да има нещо - с малко несигурен глас продума София.
Извади тефтера от чантата си, но продължи да го стиска в ръце. Не обичаше да чете чужди записки и не одобряваше, когато друг го прави. Смяташе, че четенето на чужди писма или дневници е крачка към загубване на самоуважението, на което държеше мно­го. В този момент имаше нужда от насърчаване и го получи.
-Сигурен съм, че дядо ти точно затова си е во­дил записки. Сетил се е, че трябва да остави нещо след себе си. Защо иначе ще го прави толкова нераз­бираемо - започна да я увещава Борис. - Може месе­ци да търсим и нищо да не намерим, а то да е било пред очите ни в този тефтер...
-Добре! Стига! - прекъсна го тя. - Знам, че за всичко могат да се намерят логични оправдания. Ето вземи го! - И подаде кожения тефтер на професора.
 отвори, погледна към София, която му кимна, пот­върждавайки решението си. Той го разтвори и запрелиства страниците. Изражението му ставаше все по- смаяно. Накрая рязко вдигна глава.
-Какъв е бил дядо ти?!
-Защо? - смути се София и поруменя от притес­нение. Не очакваше такава реакция. Целият I род го­вореше за дядо й като за съвършен човек, без кусури, надарен с всички добродетели, съществуващи на зе­мята.
-Хайде, кажи! - настоя Беев и добави по-меко: - Важно е!
-Бил е най-обикновен начален учител. Никога не съм го виждала. Починал през петдесет и седма година на двадесет и девет.
дивеше се професорът. - Недоумявам! Бил е доста интелигентен за времето си.
След смущението София изпита гордост.
-От какво е умрял? - попита я Борис.
-Не знам. С баба не сме го обсъждали. Но ви­дях, че последните записки от дневника са от деня на смъртта му.
-Това е странно!
-Вижте, имам предложение! Защо не ме оста­вите насаме с дневника на господин Янко Баяров. Обещавам, че до сутринта ще знам повече. Тогава пак ще говорим - рече Беев. - А сега, марш в леглата.
Когато прекрачиха прага, той притича след тях и затръшна вратата, без изобщо да ги погледне. Беше напълно обсебен от записките в тефтера.


Глава VIII


Ключът купенка

-Здравейте, деца! - проехтя силен вик, който съ­буди Борис и София рано сутринта.
Бяха заспали на дивана в хола. Говориха си до късно и уморени от преживяванията и от пътуването, неусетно бяха потънали в дълбок сън.
-Добро утро-о! - провикна се отново Беев и сложи на масичката поднос с две чаши кафе. - Ста­вайте! Слънцето изгря преди половин час.
-Бо-о-же, та то си е среднощ! - опита се да про­тестира Борис.
-Погрешни твърдения - отбеляза професорът. - Що се отнася до първото, не съм бог! Второто може­ше и да е вярно, ако не беше юни или ако се намирах­ме на друга географска ширина!
-Виждам, че си в настроение - обади се София. - О! Да не би да си разчел тефтера?
-Целия! - отвърна той, но се сети за нещо и по­мръкна.
Изглежда се почувства неловко и започна да снове от единия до другия край на помещението. Изведнъж се спря, седна на дивана до София и хвана ръката й.
-Много съжалявам, миличка! Съжалявам за дядо ти! Той е бил забележителен човек.
-Разбра ли как е умрял? - попита Борис.
-Хайде, разказвай, моля те! - не сдържа нетър­пението си и София.
-Баба ти не е знаела от какво е починал, затова не е разговаряла с теб по този въпрос. Предполагам, че селският доктор, издал смъртния акт, е констати­рал, както най-често се случва, сърдечен удар. Истин­ската причина е знаел само твоят дядо и е записал то­ва в дневника си. Кодирал е написаното, за да не пре­дизвика разследване, което да се окаже в полза на враговете му и да навреди на семейството. Очевидно така ви е предпазил.
-Той е бил убит, нали? - пое си дъх София.


-Бил е отровен, а тогава медицината е била на ниско ниво и не са били в състояние да го спасят, до­ри и ако навреме е извикан лекар. Дядо ти наистина е бил забележителен човек. Не мисля, че в наше вре­ме можеш лесно да намериш подобни личности, кои­то освен висок морал да питаят и такава любов към страната си. Да се надяваме, че комунизмът не е ус­пял да унищожи истинските българи патриоти, оце­лели след изтреблението през турското робство. Ге­нетиката е една от малкото съвременни науки, които ми вдъхват надежда за бъдещето. Не може в един род, чийто прапрапрадядо е оставил костите си на Шипка, да не се роди отново такъв герой.
-Стига, чичо Макси! - опита се Борис да го върне отново в реалността.
София вече бе забелязала, че някои теми особе­но много вълнуваха стария професор и той можеше да философства по тях безкрайно. Все търсеше ня­какво логично обяснение за „многото проявления на злото". Смяташе, че най-страшните и най-опасните причинители са религиите и утопиите, използвани за власт и подчинение на обикновените хора, които жи­веят честно от труда си.
-Ако разрешите, ще започна отначало! - из­кашля се Беев и с театрален жест ги покани в спал­нята кабинет.
Той се настани зад бюрото върху удобното си кресло и отвори тефтера на първата страница.
-Най-отпред, както и сами сте видели, е името, изписано старателно и със завъртулки, напълно по тогавашния тертип. Отдавна не бях срещал толкова изящна калиграфия. Освен всичките си останали ка­чества човекът е бил и естет.
Борис предупредително се изкашля, защото усе­ти, че мислите на стареца хвръкнаха отново към ми­налото.
-Добре, де! - махна с ръка Беев. - Знам, че сте нетърпеливи. На следващата страница е знакът, кой­то прилича на два слети охлюва. Има го и върху една­та вратичка на дървената кутия. Пишещият е отбеля­зал, че според него той предпазва от посегателство. Мисля, че е избрал този знак, за да пази мисията, с която се е бил захванал. Знаел е, че е опасно, но е бил толкова запленен, че не е можал да спре. Следват стра­ници с таблици на имената и значението на дните от
седмицата и месеците на два езика. И двата българ­ски. Днешният - професорът им посочи колонките в тефтера - и някогашен, древен. Били са му нужни за някакви разчитания или пресмятания на времето. Има кратки разкази за Барадж, за елбетицата и таб­лица с групи букви, знаци и значението им. Няма ни­що ново дотук за нас. По същата тази таблица се раз­читат знаците върху другия капак на кутията. Явно всичко това му е било необходимо за издирването на храма.
-Това ли е правил? - изненада се София.
-Да и предполагам, че точно заради това са го убили - кимна Беев.
- Ами хаптофобията?
-Ще стигнем и до нея. След тези таблици и обяс­нения започва дневникът му, който след разкодира- нето се оказа много по-кратък. Първата страница за­почва със стих. Когато го разчетох, разбрах, че е броилка. Вижте я!
-Знам я! - възкликна София. - Винаги съм си мислила, че баба я е измислила, за да ме забавлява - и я зарецитира:
-Ан дан тина, сарака тина, сарака тики-тики. Елем белем, буз карпуз. Чок мок, страшен рок.
-На това в нашия край не му викаме броилка, а купенка. И все пак не разбирам какво общо има с дневника това стихче - рече Борис.
-Използвал е броилката за ключ! Разбирате ли? Само ако някой се сетел за това, би могъл да разчете дневника му. Думите са като стъпки. От пре­пинателен знак до друг препинателен, без значение дали е точка или запетайка. Елементарно е! - въл­нуваше се професорът и лицето му бе станало червено, контрастирайки със стърчащата бяла коса. - Ето, вижте! „Ан дан тина" - това означава едно, две, три и хоп, четете третата дума. „Сарака тина - това е едно, две - и четете втората. Така си играх цяла нощ. Труд­ното бе, докато открия, че ключът е в броилката. Ето на тази тетрадка съм прехвърлил дневника в изчис­тен вид. Само последният ден е без превод, затова ре­ших, че може да му е сложил някакъв друг шифър за по-голяма сигурност. Без думата „хаптофобия", чието значение ни е ясно. Моето предположение е, че само това е разбрал за убиеца си. Сега ще знаем от кого да се пазим. Разбрал е, че вече умира, и се е опитвал да остави някаква улика, та когато му дойде времето, да се възцари правосъдието. Не знам обаче дали няма да е късно. Може убиецът отдавна да е умрял от старост.
-Значи това е дневникът му! - промълви София и взе от бюрото тънката тетрадчица с разтреперани от вълнение ръце.
-А, още нещо! - лукаво намигна Беев. - Щях да пропусна, а и вие не ме подсещате. Казах ви, че пос­ледната страница не е като останалите.
-Мислех, че не си я разчел - вдигна вежди Бо­рис.
Професорът се изпъчи и се ухили победоносно.
-Хайде, не се дръж така! Знаеш, че искаме вси­чко да чуем! - не се стърпя София.
-Е, добре, щом ми се молите! - великодушно рече той. - Най-накрая пише: „Куче - ляво, змия - ляво осем, курт, което означава вълк - дясно седем. Барадж. Затвори." За Барадж вече знаете. Мисля, че тези думи са някаква комбинация, която води до дракона или по-точно до храма на дракона, а от това си правя извод, че той е разбрал къде се намира този храм. Кажете ми не е ли вълнуващо? Бях готов да се откажа и затворих тефтера. Точно тогава видях, че подвързията му е добавена, не е негова. Добавена от дядо ти, за да запази тефтера, но само това ли?! Беше направена по същия начин, както някога като дете мама ме караше да си увивам тетрадките и учебниците, а и книгите, които вземах да чета назаем или от библиотеката. Тя ме учеше да уважавам чуждата соб­ственост, но един ден дойде комунизмът и този начин на възпитание стана отживелица. -Добре де! - подвик­на професорът на Борис, който нервно бе започнал да почуква с пръст по бюрото. - Тогава се зачоплих по подвързията на задната корица. Не знам с какво при­влече вниманието ми. Видях, че много лесно се раз­лепи и ето какво открих!
И той им показа истинската корица, която досе­га бе скривана от кожената подвързия. На нея имаше две колонки с думи. Над едната пишеше „добро", над втората - „лошо".
Според Янко Баяров всяка от написаните думи е имала и морално значение. Тогава се сетих за послед­ната страница и ето какво излезе: „куче, ляво шест", нали? - професорът бутна пред очите им един лист със записки. - „Ляво шест" е шестата дума от лявата ко­лонка, която е „юг - север". „Змия, ляво осем" пък е змия, „море". „Курт - дясно седем" става курт - лято. Усложнява се, така че внимавайте! - предупреди ги Беев. - Змията според древните българи е богатство, кучето е пазител, а вълкът - магия. В крайна сметка се получава: пазител - юг - север, богатство - море и ма­гия - лято. Не мога да съм сигурен сто процента в изводите си, но мисля, че сме на прав път. Дори и поло­вината от това да е истина, пак си е напредък и основа за бъдещи проучвания. Вие какво се умълчахте?
-Чакахме заключението за комунизма - поше­гува се Борис.


-Дядо е умрял от отравяне - каза София, без да обръща внимание на сарказма му. - Да не би някой да се е правил на магьосник?
-Какви ги дрънкаш?! - измърмори детективът.
Професорът имаше отговор на въпроса й:
-От десети до седемнадесети ноември, когато е починал дядо ти, са „вълчите празници". Мислиш ли, че може да има някаква връзка, мила?
-Може да е съвпадение... - отвърна колебливо София.
-Някой ще ми каже ли какви са тези „вълчи празници"? - сбърчи вежди Борис. - -Не разбирам каква е връзката с отравянето.
София великодушно започна да го осветлява по въпроса.
-През тези дни всички вещери и магьосници правят магиите си. Събират се на сборища, които са тайни, разбира се, обменят опит и правят всевъзмож­ни злодеяния. Някои смятат, че това са глупости, но моето мнение е, че понякога злото придобива огром­ни размери и няма как да не нанесе поражения върху добронамерените хора, които не са си изградили на­деждна защита.
-От фолклора навлязохме във фантастиката - отбеляза детективът и заради това изявление получи Два укорителни погледа от хора, на които им бе ом­ръзнал сарказмът му.






Дневникът на Янко Баяров

София седеше на стола пред бюрото на профе­сора и стискаше в ръце тетрадката, в която той бе извадил чистия текст от дневника на дядо й. Вече зна­еше защо записките отначало изглеждаха като бъл­нувания на луд без всякакъв смисъл.
-Искаш ли да те оставя сама? - чу гласа на Борис. Потопена в мислите си, бе забравила, че е в стаята.
-Не, а ще направиш ли нещо за мен? - вдигна поглед към него.
-Кажи си желанието!
-Искам ти да ми го прочетеш. Така няма да из­пуснем нещо важно.
-Трудно ли ти е?
-Дори не съм виждала дядо, а го познавам. Ба­ба ми говореше за него като за жив човек. В нашето семейство, когато искаха да похвалят някого, казва­ха, че приличал на дядо. Ще се чувствам по-добре и по-обективна, ако ти го прочетеш. Разбираш ли?
-Добре, дай ми тетрадката!
Борис взе разшифрования текст от дневника на Янко Баяров, облегна се на стола си и зачете:
-03.09.57 година
Изпратиха ме да замествам болна учителка в село Хърбел. Край селото има хълм, който много прилича на гърбица. На него е кръстено селото. От върха му може да се види морето. Попаднах, като се разхождах, на стари руини. Ще ги проверя.
06.09.57 година
Намерих още надписи. Вече знам какво е „Барадж". Разказаха ми невероятна история. Селото е основано още в древността от пазачите на близкия храм. Има род, на които им викат „капичарите" - думата произлиза от наименованието на древен ези­чески храм.
08.09.57 година
Май много питам. Хазяинът ми намекна, че не е хубаво да иманярствам. В селото мразели тези хо­ра. Опитах се да му обясня, че обичам историята и не правя нищо лошо, но напразно.
10.09.57 година
Работата е там, че нямат нищо против иманярите, има само определени хора, които си изкар­ват прехраната с това. Навлязъл съм в чужда тери­тория. Според мен под хълма се намира древен храм. Старите хора казват, че над него тегнело прокля­тие. Някой си бил посякъл крака с лопата, като се опитвал да повдигне някаква плоча. Глупости! Утре ще отида да огледам по-щателно.
12.09.57 година
Получих писмо от анонимен „доброжелател". Казват ми да си отида, защото животът ми бил в опасност. Вчера отново ходих дотам. Преписах всич­ко, което можах да намеря. За известно време ще кротувам и ще говоря само за времето и за дечур­лигата. Някак все ще издържа до първи декември.
20.09.57 година
Мисълта, че съм на няколко метра от хълма, че ми дава мира. Онзи ден забелязах, че някой ми е преравял багажа. Взели са ми тетрадката с преводи­те, но нищо няма да разберат.
21.09.57 година


Ходих отново на хълма. Престорих се, че бера цветя за хербарий. Минах от друго място, обрасло с храсти, и попаднах в дупка. Оказа се, че това е ка­менно помещение, полусрутено в едната си част. Странно как иманярите не са го открили досега. Да живеят проклятията! По каменните блокове, от ко­ито е изградена едната стена, има надписи. Преписах ги, струпах няколко камъка, замаскирах отвора и се измъкнах. С разтуптяно сърце заслизах към селото. Когато се прибрах, заварих сина на хазяина в стаята ми. Калин е умен, но много досаден и ме дразни.
01.10.57 година
Заблудил съм се. Върху онзи хълм са били пост­ройките на пазачите, а не самият храм. Преведох на­писаното на онази стена. Разбрах, че храмът е бил пазен от осем крепости и едната е на близкия хълм. Три се намират под вода. Открих и останалите. Ня­къде между тях трябва да е храмът. Но къде?
07.10.57 година
Чак днес успях да се отскубна от мъжа, който ме следеше. Знам, че е от селото, но по всичко личи, че някой друг, по-умен, го е наел. Отново влязох в под­земната стая. Пак разгледах стените и зад едно изгнило дърво намерих ниша. От нея извадих подобна на саркофаг каменна кутия, в която намерих дървена кутийка и копринена кесия.
Няма къде да ги скрия, а и мисля, че Калин ги видя през прозореца. Тук шпионирането е спорт или лекарство против скуката и е съвсем законно. Ще ги изпратя на Кана.
24.10.57 година
Не се занимавам с нищо друго освен с преподава­нето. Нямам търпение да се прибера и да продължа разследването.
10.11.57 година
Предупредиха ме, че от днес започват „вълчите празници" и магьосниците, които съм ядосал, ще ми отмъстят.
12.11.57 година
Направих последния превод на записаното върху стената. Надявам се този храм никога да не бъде от­крит. Страх ме е, че разбуних голямо осило и ще има сериозни последствия.
Не съкровищата на храма ме плашат, а способ­ностите на дракона, който е там. Не вярвам описани­ето „минава през света"да е буквално. Дано грешните попаднат от грешната страна!
15.11.57 година
Не ми е добре. Чувствам се без сили. Не вярвам в магии. Лекарят от съседното село ми нареди да пия чай от лайка. Не ме слушаше, като му обяснявах, че нищо не мога да задържа, но на излизане ми рече да си сваря ориз. Конски доктор!
16.11.57 година
Казах на Калин, ако нещо се случи с мен, веднага да изпрати тефтера на Кана. Дадох му адреса. Май само съм настинал. Гърлото и главоболието не ме притесняват. Разстройството и гаденето ме подлу­дяват. Докторът намина отново. Температурата ми го стресна. Беше под нормалната. Тогава каза не­що, което не очаквах от учен човек: „Може да са ви урочасали". Не ми се заяждаше. Нямах сили дори да ставам.
На седемнадесети знаеш какво е написано - обобщи Борис, когато приключи с четенето.
-Отровили са го, нещастниците! - изруга Со­фия. - На този шибан доктор кой му е дал диплома?! И той е бил в заговора!
Тя стана и зарита гневно купчините книги по­край стената. Детективът я остави да излее яростта си върху невинната собственост на професора и кога­то най-сетне тя седна, все още разтреперана, на сто­ла, попита:


-Ами този Калии кой е? Явно е изпълнил за­ръката на дядо ти и е изпратил тефтера.
-Мисля, че има вероятност да е Калин Стоя­нов. Съседът! Онзи с писмото. Дето си го следял от­начало.
-Преместил се е срещу вас! Защо?
-За да чака своя звезден миг. И той е искал да намери храма, но не е бил толкова напорист и краен като приятелчетата ти. Имал е душата на лешояд. По-точно - има, защото успя да се измъкне само с ед­на изгоряла къща. Сега вече мога да отгатна откъде ти е плащал. Бил е иманяр. Кой знае какви неща е на­мерил край хълма и ги е продал, за да разполага с достатъчно пари до деня, в който ще пипне и съкро­вището на храма. Жалко същество! Само като се се­тя, че искаше да се ожени за баба ми!
Борис си премълча. Няколко минути стояха в тишина, заети със собствените си мисли.
-Искам да ти разкажа всичко с подробности! - пръв заговори детективът.
Съвестта не му даваше мира. Така му се искаше да бяха започнали на чисто. Но не можеше да върне  времето назад.
София се отпусна в удобното кресло на профе­сора и безмълвно кимна. Върху лицето й не се четеше никаква емоция. Беше сломена от нечовешкото отно­шение към дядо й. За такива жестокости бе чула, че пишат само в жълтите вестници, но мислеше, че всич­ко е измислица, за да им се купуват боклуците. В този момент нямаше сили да се противопостави на какво­то и да било. Макар и несъзнателно, Борис бе уцелил момента. Беше готова да чуе и „подробностите" му, които можеше да се окажат важни.
-Русата жена - поде той, - с която ме видя да говоря, се казва Даниела Танева. Може и да не е ис­тинското й име. Няма значение! Тогава не ми хрумна да я проверявам, стигаше ми, че плати предварител­но. Не ме гледай така! Не беше само заради парите. От няколко месеца бях в този бизнес, а случаите ми бяха свързани единствено с изневери. Танева ме нас да издиря и да следя Стоянов. Каза ми, че е измам­ник, представящ се за най-обикновен пенсионер. Бил им измъкнал семейните ценности. Докато дядо й бил в командировка зад граница, Стоянов под претекст, че е колекционер, изкупил за жълти стотинки някои антики от баба й, която си мислела, че хем се е отър­вала от вехториите, хем е спечелила и някакви пари. Когато дядо й се прибрал, вече било късно. Нямало и следа от Стоянов. Единственото, което бабичката зна­ела, било името му и градът, от който споменал, че е.
-И ти се хвана на този филмов сюжет?! - жил­на го София, като очевидно беше започнала да при­хваща от сарказма му. - А перхидролената красавица не ти ли оказа някакво въздействие?
-Само докато не те срещнах.
-Знаеш как да се измъкваш! Ще те убия, ако си ме излъгал! - с усмивка му се закани тя. - И после?
-Стоянов нямаше адресна регистрация в града. Нито телефон на негово име, нито данъчни деклара­ции, нищо. Нямаше и кабелна, нямаше сметки за во­да или ток. Все едно, че такъв човек не съществува. Бях започнал да си мисля, че мъжът, измамил баба­та, не се е представил със собственото си име, но ко­гато се обадих да кажа това на Танева, тя категорич­но ме увери, че точно това е името му. Беше странно, но много-много не се замислих тогава. Един ден, ко­гато след тичане по други задачи се върнах в офиса, заварих Танева да ме чака до вратата с някакъв въз­растен господин. Поканих ги вътре и повторих това, което й бях съобщил по телефона. Тя настоя да продължа издирването и ми плати дотогавашните раз­ходи. Непознатият през цялото време не пророни нито дума. Дори не се приближи до стола, който му предложих. Държеше се като префърцунен високоме­рен сноб. Танева не ми го представи, но аз го взех за дядо й. Тя ми даде още веднъж визитката си. На нея бяха изписани само двете й имена, с които ми се бе представила, и телефонът, който вече знаех. Просле­дих ги през прозореца и видях да влизат в голям че­рен мерцедес с тъмни стъкла. След тях потегли и дру­гата черна кола, която и ти знаеш.
-С двамата юнаци с патлаци?
-Шегуваш се е мен?! Значи ли това, че не ми се сърдиш?
-Казах ти вече, разбирам те, така че продължа­вай! - окуражи го София.
-Както си седях и размишлявах по какъв начин да го открия, се сетих, че трябваше да си купя вест­ник. Правех го всеки ден, но покрай цялото това из­дирване така се бях улисал, че занемарих дори и най- елементарните си навици. И точно в този момент се сетих за пощите. Ако в града ни живееше човек с та­кова име, имаше голяма вероятност да е получавал някога препоръчано писмо или някакъв абонамент. Това беше последната ми надежда. Ако щеш вярвай, но за този случай съм задължен на много от прияте­лите и роднините си. В малък град като нашия знаеш как е - колкото повече са ти познатите, толкова по- далеч стигат очите и ушите ти. Стига да си общите­лен и да знаеш кога и какво да кажеш.
-Ако беше някой гадняр, нямаше да успяваш толкова лесно да събираш информация. Явно чарът ти действа не само върху мен, иначе надали щеше да имаш толкова познати, които да се вържат и да ти свършат някаква работа безвъзмездно.
Борис иронично вирна нос и изпъчи гърди.
-Аз съм чаровен, добронамерен и отличен слу­шател. Това е само малка част от добродетелите ми, играещи най-важната роля, когато си набавям нужна­та информация.
-Май че липсва само скромност - подметна София.
-Искаш ли да разказвам, или ще ми правиш психологически профил?
-Продължавай.
-Както вече се разбра, имам много познати. По една случайност една моя братовчедка работи като пощаджийка.
София не се сдържа и се разсмя, но Борис така я изгледа, че смехът й секна и затисна устата си с ръка.
-Тя ми обясни - поде отново той, - че е доста­тъчно само едно препоръчано писмо да е получил то­зи човек или някакъв колет, това ще е записано и няма как да не го открие. Обеща да ми се обади вед­нага, когато намери нещо. Още на другия ден ми звънна. Явно бе открила човека, защото звучеше ра­достно. Даде ми адреса чак когато тържествено обе­щах да я навестя. Сега е моментът да почнеш отново да се кикотиш.
-Не се бой, ще се въздържа.
-Това беше първият ми по-сложен и не толкова унизителен колкото предишните случай и бях дово­лен, че го приключих. Тогава така си мислех. Щях да се обадя веднага на Танева, но в главата ми бръмна идеята, че много по-лесно им е било да го издирят чрез полицията. Нали все пак той ги бе обрал!
И си решил да отидеш да го видиш.
-Да. Танева, странният старец, колите - всичко това ми приличаше повече на кадри от стар мафиот­ски филм. А дори и Стоянов да беше измамник, как
можех да съм сигурен, че нямаше да спомогна за убийството му. Взех листчето, на което си бях запи­сал адреса, и отидох да се срещна с него. Не очаквах да ме пусне в дома си, но той го направи веднага след като му се представих като частен детектив. Оказа се, че интуицията ми не ме е подвела и каквото ми бяха казали за него, е лъжа. Не съм могъл да го открия, защото всичко, което притежава, се води на името на баща му. Бях голям длъжник на братовчедката и трябва някой ден да спазя обещанието си.
-Предизвикваш ме, нали?! - закани му се е пръст София.
-Ще го направя, когато се прибера - продължи да се заяжда Борис.
-Значи в следващия живот.
-Съгласен съм. Та докъде бях стигнал? А-а, да. Човекът, с когото се запознах, беше плах, нерешите­лен и макар да мръщеше вежди и да пъчеше корем, изглеждаше малко пресилено да се нарече „опитен мошеник". Обикновено характерът на човека е изпи­сан на лицето, а на тази отпусната и бледа физионо­мия пишеше „страхливец". Не повярвах, че е измам­ник, а и не исках аз да съм причината за неговата смърт, затова му разказах цялата истина за посеще­нието си. Това едва не го уби. Имах чувството, че ще получи удар, и го отведох до фотьойла да приседне. След като си пое въздух и изпи някакво хапче, приз­на, че всъщност издирват теб. Обясни ми, че прите­жаваш неща, които те са решени да ти отнемат на всяка цена. Знаели са, че само ако намерят него, ще се доберат до потомците на Янко Баяров. Той още като момче е бил свързан със семейството ви.
-Бил е момчето от Хърбел?!


-Да. След срещата се прибрах в кантората си. Не знаех какво да направя и реших да изчакам до сутринта. Надявах се максимата „утрото е по-мъдро от вечерта" да се окаже вярна поне един път в живота ми. Познах. На следващия ден получих онова писмо, което ти показах тогава. Прочетох го и реших да иг­рая двойна игра. Знаех, че Стоянов ще офейка, обадих се на Танева и и дадох адреса, който уж току-що бях открил. Дори не подозирах, че ще подпалят къщата му. Не знам дали са искали да го изгорят, или са пре­дизвикали пожара за отмъщение, след като са раз­брали, че го няма. Лошото е, че са те видели. Обади­ха ми се да започна да те следя. Аз се направих на алчен, поисках повече пари и веднага се съгласиха. Явно ги бях впечатлил с намирането на Стоянов. То­гава те потърсих.
-А на морето?
-Поръчаха ми да те убия. Предложиха ми ог­ромна сума, като сметнаха, че ще ме съблазни доста­тъчно, за да не се поколебая. Опитах се да убедя Та­нева, че по-добре да остана с теб и да разбера докъде ще те доведат артефактите. Казах й, че си ми се дове­рила. Надявах се да й внуша, че знаеш много повече и ще си по-полезна жива. Това в общи линии е всич­ко. Сега, ако ни пипнат, и двамата ще се срещнем с предците си.
-Време е за обяд! - чу се гласът на Беев откъм кухнята.
-Само дано не е решил да ни изненада с някое екзотично ядене. Не искам да го обиждам, но имам лоши спомени от кулинарните му експерименти - каза Борис.
За щастие върху пъстрата покривка на кухнен­ската маса имаше чинии с домати, краставици, буца сирене и нарязан шпеков салам. Изненадата и един­ствената му кулинарна проява бе хлябът. Професо­рът извади от фурната една току-що опечена погача и бързо я подаде на Борис да я разчупи. Детективът се опари и моментално се опита да му я върне, но Беев вече бе от другата страна на масата и се хилеше, гле­дайки го как я подхвърля в ръцете си. Накрая Борис все пак успя да я сложи на масата.
-Традицията изисква домакинът да разчупва хляба - усмихна се малко криво той.
-Домакинът не е толкова гладен - отвърна про­фесорът, взрян в парата, която се издигаше от питката.
-Аз пък съм - рече София, взе една кърпа, мет­на я върху погачата, начупи я и лакомо захапа едно препечено крайшниче.
Мъжете нямаше вече за какво да се заяждат и последваха примера й.
-Никога не съм яла по-сладко! - похвали дома­кина София, след като привърши обяда си.
Беев гордо навири глава и философски заяви:
-Колко малко му трябва на човек!
-Така е само когато не си готвил - не се сдър­жа да отбележи Борис.
-Това не е последното ви ядене при мен, нали? - закани му се професорът.



Глава X



 Нещо във въздуха



Следобеда прекараха на сянка под асмата. Вре­мето беше толкова задушно и тежко, че вътре бук­вално не можеше да се диша от жега. Уж всеки бе зает с нещо свое, но мислите и на тримата неволно се насочваха към митичния храм.
-Тази кръстословица е много тъпа! - изръмжа Борис и захвърли възмутен вестника на масата.
Професорът сякаш само това и чакаше. Остави книгата, която се правеше, че чете, затърка очилата си в халата и замърмори под носа си:
-Май трябва да ги сменя. Нищо не виждам, а си ги взех от оптиката.
-А мен ме заболя главата - оплака се София. - Надявам се да не е от жегата, защото тогава ще ми мине чак през октомври.
-Каква логика само! - пошегува се Борис.
Беев, усетил момента да извърти разговора в
желаната посока, се хвана за думите му.
-Като заговорихме за логика, какво мислите да предприемете по-нататък? - Тонът и изражението му бяха сериозни, затова се изненада, когато Борис и Со­фия прихнаха. - Вас също ви гложди! - намръщи се той. - Какво сте се захилили?
-Да, като сме започнали да говорим за логика - поде София - ти, драги, защо ходиш с костюм през лятото?
Професорът, възмутен, че не му обърнаха вни­мание, демонстративно се изкашля, но Борис вече се бе заел да се аргументира.
-Както виждаш, откакто сме тук, не съм обли­чал сакото. А пък материята на костюма ми е от фи­но тъкана вълна и не задържа топлина.
-Стига! - на фалцет го прекъсна професорът. - Не „не задържа", а „не пропуска топлина". Престане­те да ми се правите на три и половина и най-сетне ми кажете ще търсите ли този храм?!
-Не се ли казва две и половина? - със сериозен тон попита Борис, от което физиономията на Беев за­страшително почервеня.
София заговорнически погледна детектива.
-Ти ли ще му кажеш, или аз?
-Какво се допитвате? Защо е целият този теа­тър! Таткова ли е сложно? - възмути се професорът.
-Без теб няма да можем да открием никакъв храм - отвърна Борис и очите на стареца заблестяха. - Само ти разбираш драсканиците. Искаме да те помо­лим ла ни придружиш в издирването. Какво ще ка­жеш?
Очевидно въпросът беше напълно излишен. Беев толкова се развълнува, че в първия момент нито думица не можеше да излезе от устата му. Единстве­ното. за което намери сили, бе да закима с щастлива усмивка.
-Ще ни са необходими още хора. Трябва да сформираме екип. Тримата сме добро начало, но не сме достатъчно - каза му София.
-И други ли ще има? - успя да изрече Беев.
-Не е възможно да се справим сами. Затова трябва под някакъв претекст да наемем хора или да извикаме стои познати, на които ще можем да се дове­рим - отвърна Борис. - Само ще вметна, че ако нае­мем непознати, не знам колко пари ще са нужни, за да си държат устата затворена. Предложете и вие нещо!
-Говориш като фараон - назидателно отбеляза София и зацъка с език. - Трябват ни роби, това ли ис­каш да кажеш? Нито пари ще ни искат, нито ще ни предадат, а може да не им трябва и храна!
-Ще престанете ли най-сетне?! Държите се ка­то деца! - не изтрая професорът.
-Извинявай, чичо Макси! Днес се чувствам мал­ко странно - заоправдава се Борис. - Има нещо на­около...
-Нещо във въздуха! Докосва бузите ти, челото, раменете, като движение на въздуха, но не е - добави София и двамата се втренчиха един в друг, изненада­ни от съвпадението на своите усещания.
-Появи се, когато те срещнах за пръв път - изрече тихо Борис, без да откъсва поглед от нея.
-Или малко преди това. Като предчувствие - промълви София.
-Знаех си! - усмихнато възкликна Беев и по­бърза да ги остави насаме.