СЛАВЕНА
АТАНАСОВА
ПИКФОН
БАРАДЖ
ТАЙНАТА НА ПОДЗЕМНИЯ ХРАМ
СЪДЪРЖАНИЕ
ЧАСТ І.БРОИЛКА ЗА ВЪЗРАСТНИ
ГЛАВА І.ТАЙНАТА НА БАБИНОТО ПИСАЛИЩЕ
ГЛАВАІІ.ДЕТЕКТИВЪТ И ПИСМОТО ОТ СЪСЕДА
ГЛАВАІІІ.ПОЖАР ПОСЛЕДВАН ОТ БЯГСТВО
ГЛАВАІV.”ГОРСКА ИДИЛИЯ”
ГЛАВАV.ПРЕДАТЕЛСТВОТО
ГЛАВАVІ.АНГЕЛ ХРАНИТЕЛ
ГЛАВАVІІ.ПРОФЕСОРЪТ РАЗКРИВА СЪЩНОСТТА НА АРТЕФАКТИТЕ
ГЛАВАVІІІ.КЛЮЧЪТ БРОИЛКА
ГЛАВА ІХ.ДНЕВНИКЪТ НА ЯНКО БАЯРОВ
ГЛАВАХ.НЕЩО ВЪВ ВЪЗДУХА
ЧАСТІІ.ШЕСТИМА МЪЖЕ И ЕДНА ЖЕНА В ТЪРСЕНЕ НА ХРАМА
ГЛАВАІ.СВЕТЕЦА
ГЛАВАІІ.БОЯН ХРИСТОВ
ГЛАВАІІІ.ЛУДИЯТ ЛЪВ И МАЛКАТА МЕЧКА
ГЛАВАІV.ФОНДАЦИЯ „СОТОС”
ГЛАВАV.ПОЧИВКА НА ЗЛАТЕН БРЯГ
ГЛАВАVІ.ЕТИМОЛОГ В СЕЛСКА КРЪЧМА
ГЛАВАVІІ.ДАСКАЛИ И РИБАРИ
ГЛАВАVІІІ.ДОМ,СЛАДЪК ДОМ
ГЛАВАІХ.КОН ИЛИ ГЪБИ
ЧАСТ ІІІ.ХРАМЪТ НА БАРАДЖ
ГЛАВАІ.НА БИВАК КРАЙ ЖДРЕЛОТО
ГЛАВАІІ.ВЪПРЕКИ ВСИЧКО-ПРИЯТЕЛИ
ГЛАВАІІІ.ДВА ВХОДА-ДВЕ АЛТЕРНАТИВИ
ГЛАВАІV.ЛЯВО ИЛИ ДЯСНО
ГЛАВАV.СРЕЩА В ХРАМА
ГЛАВА VІ.ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ В ИМЕТО НА ПАЗИТЕЛЯ ИЛИ КРЪВ ЗА
БАРАДЖ
ГЛАВАVІІ.ФОНДАЦИЯ”АЛБУГА-БУЛГАР”
ЧАСТ
І
КУПЕНКА ЗА ВЪЗРАСТНИ
АН ДАН ТИНА,САРАКА ТИНА,
САРАКА ТИКИ,ТИКИ.
ЕЛЕМ БЕЛЕМ,БУЗ КАРПУЗ,
ЧОК МОК,СТРАШЕН РОГ.
ГЛАВА І
ТАЙНАТА НА БАБИНОТО ПИСАЛИЩЕ
Има хора, които, като гледаш лицето им на
парчета, няма как да не ти направи впечатление колко са красиви и идеални сами
по себе си. Но когато парчетата са сглобени, нещо се изпуска, губи се и резултатът
не е толкова за възхищение. На такива им казват „симпатични". За хората,
които ценят повече външността, такова определение звучи обидно. Други пък
приемат тази класификация за комплимент и слагат още повече грим, за да
направят невъзможното и да изскачат поне още едно мъничко стъпалце към върха,
на който е застанала някоя мършава манекенка или артистка с лице, подострено
като молив от моден козметичен касапин.
Жената, която се излежаваше на камъшитения
шезлонг в градината и криеше лицето си от жарките лъчи на слънцето под
периферията на широкопола шапка със затъкнати изкуствени цветя в кокардата, със
сигурност изглеждаше добре и всички я смятаха за симпатична. Различното в
нейния случай бе, че принадлежеше към трети вид - към тези, на които никога не
им бе пукало как светът преценява външността им, и въпреки това изглеждаха
впечатляващо. Може би тайната им се криеше точно в незачитането на обществените
класации, които имат за цел да ограничават възгледите на хората за красиво,
както и за всичко останало в живота, и да ги държат в някакви рамки.
Праната кестенява коса на жената се спускаше
почти до тревата и блестеше като копринен воал под лъчите на слънцето, пробили
си път през клоните на дърветата. София Баярова работеше като счетоводител в
една от най-престижните кантори за фирмено счетоводство в града. Темпераментът
и не беше в синхрон с професията, която си бе избрала, но още от училище
числата бяха нейната голяма страст. Обичаше математиката заради точността и
съвършенството - неща, които не се надяваше да намери у някой мъж, макар да не
преставаше да вярва в съществуването му.
Преди две години навърши тридесет и в един
момент й се стори, че се свършва светът. Приятелките й вече имаха пораснали
деца, съпрузи, любовници, котки, кучета, ипотеки, а тя - само старата къща на
баба си и двора с кривата круша. Никой не я посрещаше, когато се връщаше
уморена от работа, и никой не я изпращаше сутрин към офиса с целувка.
Единственото й предимство бе, че изборът за всичко, Което правеше, си беше
лично неин, а главата й беше Непрекъснато пълна с идеи. Това й стигаше, за да
престане да се самосъжалява.
Къщурката наследи от починалата си баба, когато
беше едва на осемнадесет, но за постоянно се нанесе чак пет години по-късно.
Завърна се в родния си град, завършила висшето си образование, много по-уверена
в себе си от преди. Гледаше на досегашния си живот си като на отминала
безинтересна история. Годините си приличаха една с друга. Дори и празниците
бяха толкова еднакви, че не би й направило голямо впечатление, ако получеше
коледен подарък на Великден. Спомняше си как, когато се прибра от София,
гледаше на живота отвисоко. Смяташе, че притежава всички качества, нужни й да
направи, каквото
си пожелае, и да не позволи па никого да и
нарани.
Останала от малка без родители, израсна под
грижите на баба си Кана, която й даде много любов и добро възпитание, но не
знаеше как да се погрижи за душата й. За поколението на баба Кана „душата"
бе само онова, което отлита на небето след смъртта. Постепенно София заживя в
два свята - в реалния и в този, в който всичко, което пожелаеш, съществува
наистина, само трябва да го откриеш или той да те открие. Още като дете нямаше
с кого да сподели странните си преживявания и по-различния си възглед върху
нещата, които хората пренебрегват за по- голямо удобство, като лъжа, лицемерие
и корист. Не разбираше как е възможно материалното състояние да е по-важно от
честта и достойнството. И се получаваше така, че повечето познати я избягваха
заради прямотата й и най-вече заради странните й и необясними
за тях изблици на гняв или силен смях, предизвикани от видяна глупост или
суета. Хората като цяло се страхуват от различията си и значителна част от
времето им отива, за да ги прикриват. София търсеше точно обратното у всеки от
собственото си обкръжение и не се боеше да показва бунтарския си нрав. Знаеше,
че само така ще намери истински приятели, с които да сподели странностите на
своите светове.
Къщата, в която живееше, се намираше в централната
част на града и от бегъл поглед се виждаше колко се различава от останалите в
квартала. Тя впечатляваше не само с архитектурата си от тридесетте години на
двадесети век, но и с по-скромните си размери. Преди време всички къщи на тази
улица си приличаха и беше удоволствие да се минава по нея, но оттогава много
бетон се изля и много тухли се иззидаха, докато симпатичните къщички се
превърнаха в малки блокчета с грозни фасади и циментирани дворове. Сега домът
на младата счетоводителка се гушеше сред китната си градина и напомняше на
всички с носталгия за безметежното минало на квартала. Но спомените от
детството и тъгата по дните, когато все още имаше портички между дворовете,
нищо не променяха. Вятърът ги бе издухал като пуха на глухарче.
В приземния етаж на къщата имаше едно помещение,
което София бе превърнала в килер, а някога в него се помещаваше кухнята на
баба й. Казваха му „зимната стая" и никога не бяха се замисляли защо и кой
бе измислил това название. В нея София бе събрала старите вещи, които не
можеше да изхвърли поради своята сантименталност и поради началния стадий на
„плюшкиновия" си комплекс, който бе развила, унаследявайки къщата.
Другото помещение на този етаж се намираше
три стъпала по-надолу, вкопано дълбоко в земята, за да задържа повече хлад.
Мазата приличаше на мрачна средновековна тъмница и имаше един-единствен мъничък
прозорец с дебели железни решетки и боядисано с блажна боя стъкло. Преди
помещението се използваше за съхранение на зимнина. В него дори и през лятото,
в най-големите жеги, температурата не надвишаваше петнадесет градуса. Камъните,
от които бяха изградени основите на къщата, не бяха измазани и се виждаше как
са подредени като зидария на древна крепост. За пода никой не се бе погрижил и
той си бе останал най-обикновена трамбована пръст. Покрай стените, все още
непокътнати от времето, стояха дървени стелажи, пълни с прашясали празни
буркани и шишета с най-различна форма и големина. Ма някои от тях върху дъното
ясно се четеше датата на производство им, която съвпадаше със строежа на
къщата. Единствените по-съвременни вещи бяха два пластмасови бидона, захвърлени
направо от стъпалата в средата на мазето.
Без съмнение София не влизаше често в тази част на дома си. На горния етаж тя
разполагаше с три еднакви по големина стаи, които по средата се свързваха с
малко тясно коридорче. Спалнята, която използваше баба й приживе, бе превърнала
в кухня, за да не слиза всеки път, като огладнее, до „зимната" стая. А и
нямаше нужда от толкова спални.
Първото, което направи, когато се нанесе,
бе да откачи всички вътрешни врати и да ги свали в килера. Купи си латексова и
блажна боя във всички нюанси на синьото, каквито успяха да й размесят в магазина,
и боядиса стените, таваните, касите на вратите и прозоречната дограма. Само от
външната страна остави рамките на прозорците бели. Без мебелите вътрешността
на къщата наподобяваше безкрайно сливане на море и небе. То й въздействаше
като преселване в облаците на нейното въображение. За това спомагаха още
повече снежнобелите леки като воали пердета на всички прозорци. С пухкави бели
булани зави дивана и леглото в спалнята, фотьойлите и останалите столове из
къщата тапицира с мека агнешка кожа, а дюшемето на всекидневната застла с постелка,
имитираща кожата на зебра. Мебелите в тази стая и в спалнята си избра в тъмни
нюанси, но с по- модернистичен вид. Най-новаторска изглеждаше кухнята. След
основния ремонт на помещението в синьо бяха шкафчетата на стената и седалките
на двата стола. Всичко, което не беше в никел, като високата кръгла масичка,
дръжките на вратичките и ниския конусовиден полилей, беше с орнаменти от сребърно
фолио и това придаваше изящество дори на такова скучно помещение като кухнята.
Другото, което правеше впечатление, бяха високите вази тук-там край стените,
от които стърчеше по едно цвете. Във всяка стая имаше и по една картина. Това
ще рече, че в цялата къща имаше три картини и те според собственичката
показваха принадлежността па стаята. В кухнята срещу масичката с двата стола
между портретът на Франсоа Рабле - автора на историите за Гаргантюа и
Пантагрюел, разсмял света с греховете на своите герои, без да ги ужасява като
Лайте в този и без това луд свят.
На стената във всекидневната висеше поставена
зад стъкло в рамка снимка на препускащи из саваната на Африка зебри. София не я
окачи само заради приликата с килимчето върху пода. Купи я импулсивно в деня, в който
разбра, че никой не е успял да опитоми тези животни. Беше си чиста случайност, че я
намери точно след като гледа документалния филм по научнопопулярния канал.
В спалнята експонира собствения си пастелен
портрет, който й направи едно момче на морето, когато беше студентка. Сметна,
че след като това е най-личната стая, трябва да я следи именно собственият й
поглед.
Нужни бяха месеци, докато подреди къщата си
така, че откъдето и да я погледнеше критичното й око, нищо да не може да го
подразни. Всичко според нейните изисквания трябваше да намери единственото
място, което би му подхождало. И никъде другаде да не изглежда по-добре.
Постепенно и без да бърза, София си създаде
собствен рай и той беше не само неин дом, по и бягство от света, от който
постепенно започна да се отчуждава и в който само ходеше на работа, пазаруваше
и все по-рядко излизаше с приятели на заведение. Обичаше винаги, когато времето
позволява, да се излежава в градината си, която след смъртта па баба й бе
започнала да заприличва на джунгла. Наложи
се да се научи и за нея да се грижи н
бързо разбра, че й харесва да засажда цветя, след това да ги гледа как
порастват и накрая да й показват прекрасните си личица. Беше към края на
пролетта, един след друг цъфтяха розовите храсти край оградата и големите
маргарити до входната врата. Незабравките само навеждаха малките си пъпчици и
много скоро също щяха да разцъфнат с най-хубавия син цвят. След тях идваше
редът на яркожълтите слънчогледи джуджета и на пълзящия по едната стена на
къщата храст с оранжеви кичури от фунийки. За всичко в градината си имаше ред,
макар и не толкова забележим на пръв поглед. Най-важното и най-спазваното
правило в нея бе винаги да има цъфтящи растения, които да радват очите.
Дърветата хвърляха шарена сянка върху мястото
в градината, което София с помощта на приятели бе пригодила за отмора. Бяха
покрили земята с големи плоски камъни като тези на пътеките между лехите с
цветята и от портата до къщата. Разбиха старата циментова настилка и изхвърлиха
парчетата й на бунището. А след като подредиха плочите, София пося райграс
покрай тях. След време ефектът беше поразителен. Досадното бе, че трябваше с
ножица редовно да подстригва тревата, но градинарството се отплаща на тези,
които не жалят труда си. И нямаше човек, който, минавайки по улицата, да не
спре поглед на градината й.
Мястото за отдих беше точно пред къщата. Освен
любимия плетен шезлонг на София имаше малка пластмасова масичка и две кръгли
столчета в комплект с нея. Когато ги купуваше, беше обзета от някакви мрачни
мисли и смяташе, че колкото са по- неудобни, толкова по-малко някой ще се
заседява на тях. Малко встрани беше монтирала голям плажен чадър, който много рядко разпъваше, но й се
струваше, че точно там му е мястото. Старата круша и двете черешки, които бе
посадила преди пет години, хвърлиха достатъчно сянка - точно колкото и точно
където трябва.
Оградата, заобикаляща от всички страни
двора, беше от най-обикновена едра метална мрежа, закрепена със стоманена тел
към двуметрови циментени стълбове. Тази година през един топъл мартенски ден
София боядиса мрежата с яркочервена боя. Това бе като хвърлена ръкавица в
лицето на кварталните бабички. Чувстваха се оскърбени, макар че това бе цветът
на любимата им партия, но освен да сумтят презрително срещу подобно своеволие,
нарушаващо неписаните квартални закони за допустими оградни цветове, нищо друго
не можеха да направят. Нямаха достатъчно материал, който да подхрани фантазиите им
и да изкарат София поне толкова черна, колкото самите тях. Всичко, което можаха
да родят главите им през тези години на натрапено съжителство, бе да я обявят
за стара мома. Презрението, което изпитваха към баба й, задето не влезе в
асоциацията им по съседско оплюване и заради критичното й отношение към
заниманията им, се прехвърли на внучката. София нямаше нищо против да подхранва
скудоумието на скучаещите женици, но те не съществуваха в света, в който
живееше. Не го нравеше от високомерие - освен да ги поздрави, когато ги видеше
на някоя от пейките пред дворовете си, друго нямаше какво да си каже с тях.
През този късен следобед София лежеше върху
шезлонга на двора външно спокойна и нехаеща към заобикалящия я свят. Но покоят
й бе само привиден, защото мислите й препускаха като диви прерийни коне, пулсът
й беше побеснял,а дишането- учестено.
Съзнаваше, че е крайно превъзбудена, и се опитваше да се овладее, защото само
със здрав разум би избегнала грешките и преценката й би била най-
благоприятната за самата нея.
Беше минал повече от час, откакто се
изтегна на шезлонга, захлупила очи е шапката на баба си. Този ден би бил като
всички останали, ако след като се прибра от работа, не беше решила да огледа
старите мебели, които след ремонта бе свалила в зимната стая. През обедната
почивка, докато преглеждаше както обикновено местната преса, бе попаднала на
обява, която й се наби в очите. Частно лице изкупуваше стари мебели, вещи и
книги - някой в града най-сетне се беше решил да отвори антикварен магазин.
Преди месец бяха затворили предишния. Собственикът му бе обвинен в изкупуване
и препродаване на иманярски ценности. Целият град знаеше е какво се занимава,
но никой нищо не предприемаше. За щастие няма вечни неща. След две поредни кражби
в градския музей най-накрая трябваше някой да полежи за назидание на останалите
мародери, които би трябвало да се третират като престъпници срещу собствената
си държава. Само хора без чест и съвест могат да посягат на миналото и да го
продават на богати, но невежи западняци.
В килера София бе свалила останалите здрави
и ненадупчени от дървоядите мебели - един скрин с четири огромни чекмеджета и
изящно изработени от ковано желязо ключалки и дръжчици, тежко орехово писалище
и тоалетка с витринки от гравирано стъкло, на която й липсваше огледалото.
Бабините кухненски столове и голямата маса София пребоядиса, сложи им нова
тапицерия и ги подреди във всекидневната в най-близкия до кухнята кът. Заемаха
доста място, но така и не се реши да ги свали долу при
останалите
в зимната стая. Баба и бе разказвала надълго и нашироко как са ги докарали с
дядо й от София, натоварени на един файтон под наем.
Дълбоките чекмеджета на стария скрин можеха
да поберат най-малко двайсет одеяла, като щеше да остане място и за няколко
комплекта спално бельо, София нямаше нужда от толкова обемиста мебел горе и го
използваше да пъха в него демодирани дрехи, които си бяха почти нови и рано или
късно отново щяха да са на мода. Старите си обувки слагаше в кутии и ги редеше под и над
писалището. Имаше на вика да запазва всички видове обувки и ботуши и когато
шкафът горе в коридора се напълнеше, част от тях идваха тук. Знаеше, че ако
баба й
можеше да види за какво използва мебелите, нямаше да е доволна, но осъдителният
й поглед сякаш се усещаше само в килера. София гледаше да не се застоява там и
си внушаваше, че е логично духът на баба й да би могъл да обитава зимната
стая.
Единствено тоалетката не беше натоварена
колкото другите мебели с непотребни вещи. С нашарените си витринки тя
изглеждаше толкова изящна, че на София й беше жал и прибираше в нея само стари
списания и картичките, изпратени й от приятели и далечни роднини по празниците.
Тъкмо в едно от рафтчетата измежду купчина хартишляци откри, че бе забутала
албума на баба си Кана, който търсеше от дълго време. Толкова се зарадва, че
забрави за какво е слязла в приземния етаж. Изнесе го в градината и дълго
време само го държа в ръцете си. Толкова пъти го бе разглеждала като малка.
Можеше да опише всяка снимка в него. Дебелата му подвързия беше пристегната с
избелял червен копринен шнур, зашит на възела за по-голяма здравина. Преди не
беше забелязала тази подробност. Баба й Кана си е била винаги такава - все
гледаше да е двойно подсигурена. Тъжна усмивка се появи на лицето на София при
спомена за милата старица. Тя беше отгледала сама сина си, бе направила всичко,
което е по силите й, да го изучи и възпита като достоен българин. Но не бе
получила отплата за грижите си, съдбата й го отне, а с него и младата й снаха.
Оставиха момиченце на три годинки, на което тя посвети остатъка от живота си.
Беше си внушила, че ако се държи строго, като затворнически надзирател, с
внучката си, ще я предпази от грешки и ще я направи по-устойчива на разочарованията
от този свят. София от малка бе опознала добре баба си и безпрекословно
изпълняваше заръките й, защото наградата си заслужаваше - приказките й всяка
вечер, към които се беше пристрастила. Дотолкова се беше сближила с нея, че я
разбираше само от един поглед. Твърдението, че само противоположностите се
привличат, е една от големите заблуди и е изказано от хора, имащи повърхностни
познания за човешката природа. Строгата баба беше от същото тесто, от което бе
замесена и душата на малкото момиченце, растящо незабележимо заради благия си
характер. Баба и внучка никога не си говореха за чудесата, в които вярваха, но
вечер приказките, които си разказваха, не бяха от нито една от детските книжки
в домашната им библиотека. Тогава беше тяхното време. Наслаждаваха се на близостта
си, в такива моменти баба Кана съвсем се смаляваше и заприличваше на
момиченце. Дори и смехът им бе еднакъв. София нито веднъж не я попита защо
невинаги е такава. Досещаше се за причината по тъжния поглед, когато
разлистваше албума със снимките. Дядо й бе починал отдавна млад, но баба Кана
още го обичаше и когато разбра, че си отива от този свят, не беше
изплашена, а щастлива, ме ще се срещнат на небето. За такава любов мечтаете и
София, предпочиташе да остане сама в живота, вместо да направи компромис със
себе си...
На една от старите пожълтели фотографии
баба Кана беше седнала до същото писалище, което сега се намираше в зимната
стая. Бе облечена със светла, подчертаваща формите й рокля. Тя се разкрояваше
от кръста надолу и достигаше до пода. Деколтето и маншетите на ръкавите бяха
обшити с едро плетена дантела на цветя. За пръв път на София й се случваше
толкова да се вглежда в детайлите. Струваше й се, че самата снимка по някакъв
необясним начин настойчиво е привлякла вниманието й, затова отиде до
всекидневната и от едно чекмедже изрови голяма лупа с пластмасова дръжка. Върна
се па двора и заразглежда с нея още по-съсредоточено - сантиметър по
сантиметър снимката.
Но колкото и да се взираше, не можеше да открие
нищо странно или поне мъничко необичайно. Накрая се отказа. Реши, че си е
самовнушила всичко, и внесе албума вътре. Върна се на двора и отново се изтегна
върху шезлонга. Опита се да се съсредоточи върху нещо друго, но съзнанието й
непрекъснато я връщаше към стария бабин албум.
- По дяволите! - извика изведнъж и скочи на
крака.
Не беше забелязала как е отлетял денят.
Започваше да се смрачава. Мислите й я бяха отнесли далеч в миналото, където
можеше да спира времето, щом си пожелаеше. Причината за бурната й реакция бе
именно един такъв момент, запечатан на фотографска хартия в бабиния й албум.
София влетя като фурия във всекидневната, грабна го и го отвори точно на
страницата със снимката на баба си до писалището. Пожълтялата фотография беше
от младостта на Кана, правена само няколко години след смъртта на съпруга й. В погледа й вече се бе
появила онази строгост и критичност, с която смразяваше кръвта на роднините и
на любопитните си съседки. Младата жена гледаше към обектива предизвикателно, с
леко насмешлива усмивка, но и със същия леден блясък в очите, който помнеше
София. Донякъде със своята загадъчност напомняше за Джокондата, но за разлика от
загадката на Да Винчи, и до ден днешен неразшифрована убедително, София беше
разкрила тайната на красивата си баба.
Жената от фотографията седеше на самия
крайчец на тапициран в тъмно кадифе стол с висока облегалка, на която бе
сложила едната си ръка. Другата й, подпряна на лакът върху писалището, държеше
дълга перодръжка, чийто писец сочеше към едно отворено чекмедже.
Още съвсем малка, София случайно бе дочула
от разговори между роднини, че баба й Кана има тайник, в който крие семейните
ценности. Всички се надяваха един ден, когато тя си отиде, да им остави по
нещичко в завещанието си. Но къщата наследи внучката й, а надеждите на
останалите останаха излъгани. Нямаше нито бижута, нито други ценности, макар
никой да не повярва, че израслата в богато фабрикантско семейство жена не е
скрила нещо от комунистическите грабежи навремето за черни дни. След погребението
всички гледаха подозрително София. Очакваха рано или късно да започне да харчи
повече пари, отколкото изкарва, и тогава да й заявят в очите, че знаят откъде
ги има. София никога не бе вземала на сериозно дрънканиците на роднините си.
Сети се за тях сега, но не вярваше, че баба й ще пази злато или бижута. Би
трябвало да е нещо много по-ценно, за да го крие.
Когато видя на снимката отвореното чекмедже на писалището, мече
знаеше, че няма такова на това във килера, но щем баба й седеше до него, нямаше
начин да греши. Писецът сочеше умишлено към чекмеджето, а и изражението на
жената от снимката подсказваше, че има някаква загадка и просто трябва да се
вгледаш по-внимателно. Без повече да се бави, София затвори албума, слезе в
приземния етаж и прекрачи прага на зимната стая. Писалището беше точно срещу
нея и ясно се виждаше, че няма никакво чекмедже на мястото, което баба й сочеше на снимката. Свали кутиите с обувки, взе един
парцал и изтри натрупалия се отгоре прахоляк. Старинната красива мебел бе изработена с
такова майсторство, че дори и сега, въпреки няколкото по- дълбоки драскотини,
изглеждаше все тъй впечатляващо както преди двадесетина години.
Срещу плота за писане се намираха два реда
малки чекмедженца, разположени едно над друго, а над тях - два рафта във
вълнообразно извиваща се резбована рамка. Мястото, оставено за краката на
пишещия, бе оградено от двете страни със стигащи до извитите крачета шкафчета с
вратички. Металните дръжчици във формата на извити посрещащи се листенца
правеха старото писалище истинско произведение на изкуството. Плотът му беше
доста дебел и изглеждаше, че е изработен от масивно дърво, само фрезовано по
краищата за повече естетика. Точно към тази част от писалището сочеше баба й,
но колкото и да се вглеждаше, София не виждаше чекмедженцето от снимката.
Орнаментиката на дървото допълнително усложняваше огледа. В криминалетата беше
чела за подобни тайници, но как би могла да предположи, че именно в нейната
къща се намира такава вещ. Знаеше, че трябва да има начин за задействане на механизма, нещо,
което да се натисне, и хоп - скривалището да се отвори. Затова се зае да
изследва отблизо горната част на писалището.
След време, което й се стори цяла вечност,
съвсем се отчая. Прииска й се да грабне брадвата и по „радикален" начин
да изтръгне истината от упорстващата мебел.
Добре че утре беше почивен ден и не се
налагаше да става рано за работа, защото твърдо бе решила, че няма да си
легне, докато не открие как се отваря тайникът. Отново се качи горе и грабна
албума. В този момент не я вълнуваше какво точно е криела баба Кана, а защо й
убягва ключът към загадката. Затвори стария албум и слезе с него в зимната стая.
Сложи го на скрина под светлината на крушката и отново го разтвори на
страницата със снимката, от която баба й продължаваше да я гледа все така предизвикателно.
Започна да сравнява писалището от фотографията с това пред нея, но освен
чекмеджето нямаше никакви други различия между тях.
- Мога да се закълна, че тя ми подсказва
какво да направя! - възкликна гласно София, втренчвайки се в лицето на жената
от снимката.
Баба Кана я гледаше така, сякаш времето не
бе никаква пречка за посланието, което нейната внучка трябваше да разбере. За
магията на обичта няма прегради и София усети как се изпълва със спокойствие.
Това бе любимата дума на баба й - „спокойствие". Казваше, че не само
избистряло ума, но и лекувало нелечими рани. Може би е имала предвид търпението,
с което очакваше един ден да отиде при своя любим съпруг. София се възползва от
заръките й и пое дълбоко въздух. Винаги, когато искаше да изчисти ума си от
лоши мисли, си представяше купчина дини - действаха й като балсам.
Бе открила, че дините за нея са знак за
по-хубаво време, като лятото например. Всичко, което обичаше, миришеше на
дини - любовта, новите обувки, жегата, слънцето, дори и свежият повей па
вятъра.
Отново се взря в снимката. Кана сочеше
тайника с дървена перодръжка.
-Много е дълга... - пророни София с
усмивка, досущ като тази на баба й. - Това е ключът! - възкликна след малко и
изхвърча навън.
Скоро се върна с тънка пръчка, която отряза
от люляковия храст до къщата. Изглади я с ножа и леко заостри върха като на
перодръжката от снимката. Когато най-накрая остана доволна от творението си, се
зае да оглежда писалището за отвор, през който да провре импровизирания ключ.
Претърсваше всеки милиметър върху плота и постепенно усети, че нервното
напрежение, което я бе обзело преди, започваше да се завръща с все по-голяма
сила. Бузите й поруменяха и по челото й избиха капчици пот. Никъде по цялата
повърхност не можеше да открие отвор. Осъзна, че нищо повече няма да узнае от
баба си, и съвсем отчаяна се просна на стария фотьойл пред тоалетката. Дори не
обърна внимание на прахоляка, който се вдигна из цялото помещение. Втренчи се
сърдито в писалището и в този момент го откри. Погледът й бе привлечен от
дръжчиците на вратичките. Всичките бяха абсолютно еднакви с изключение на
чекмедженцето, което се намираше точно над мястото, където би трябвало да е
тайникът. За разлика от останалите то имаше ключалка и от нея стърчеше малко
ключенце.
-Защо само то?! - запита се София и без да губи
повече време в догадки, стана и го отключи.
Извади го, но в него нямаше абсолютно нищо.
Не можа да сдържи гнева си, че усилията й водят все към нови препятствия, хвана
чекмеджето за дръжката и го изтръгна от писалището. Би го запокитила в
стената, но мисълта, че е принадлежало на баба й, я спря. Понечи да го върне на
мястото му и тогава видя дупчицата, която толкова търсеше. Намираше се точно
под чекмеджето и ако не бе гневният й изблик, вероятно нямаше да я открие
скоро. Взе пръчката, която бе захвърлила върху плота на
писалището, и внимателно я мушна в отвора. Тя потъна доста дълбоко, без да
срещне някаква съпротива, и изведнъж спря. София леко я натисна, страхувайки се
да не я счупи, но нищо не последва. Това я ядоса и следвайки импулса си,
натисна пръчката с всичка сила. Чу се глухо изщракване откъм вътрешността на
писалището, последвано от рязко и звучно изтропване, след което тайното
чекмедженце на баба Кана се изстреля от плота наполовина отворено.
София се отдръпна и с две ръце притисна
лудо биещото си сърце. Не смееше все още да се осмели да погледне какво се крие
в това скривалище, до което всичките й роднини мечтаеха да се докопат. Седна на
стария оръфан фотьойл, потънал сред купчини от одеяла и навити на рула килими,
които все отлагаше да изхвърли, защото не бяха толкова стари, но и не й бяха
нужни. Опита се да се успокои. Моментът бе настъпил, но нямаше за къде да
бърза. Такива мигове бяха рядкост в монотонното й ежедневие и искаше да се
наслади на откритието си, преди да разбере, че цялото това суетене и
изнервеността й са били напразни и единствено във въображението й са съществували
потайностите на младата Кана.
Чекмеджето стоеше отворено пред очите й, на
една ръка разстояние от мястото, където бе седнала, но нищо не можеше да види в
него.
още лежеше върху плота на писалището.
- Време е, бабо, да разбера! - въздъхна и надникна в
тайника.
Чекмеджето бе широко около десетина сантиметра
и два пъти по-дълбоко, но на дължина бе почти колкото плота на писалището. От
вътрешността му София извади стар бележник с протрита кожена подвързия, овързан
с велурено ремъче, запечатана с восъчен печат копринена червена кесия и продълговата
дървена кутия, която имаше капаци и по двете си дължини. Вещите бяха прилежно
подредени и това, че Кана бе държала да са далеч от всички, означаваше колко
са важни. Старата жена бе умряла толкова внезапно, че не бе успяла нито дума
да размени с внучката си на смъртния си одър. Добре че поне за завещанието се
бе погрижила по-отрано. Съдбата бе решила София да узнае тайните на баба си по
по- трудния начин. Взе намерените вещи, затвори отново чекмедженцето и се качи
горе в спалнята си. За по- сигурно провери дали външната врата е заключена. Чак
тогава се настани на голямото си легло и подреди пред себе си съкровищата на
Кана.
Върху подвързията на бележника нямаше надписи
или някакви други обозначения - съвсем обикновена кафява кожа, излъскана от
носене и с протрити краища. Върху единият капак на дървената кутия имаше
издълбан знак, който представляваше две свързани спирали, навиващи се в
различни посоки. София не им обърна много внимание. Възприе ги като най-
обикновена украса и заразглежда другата страна на кутията. Върху дървеното
капаче имаше редица от прастари букви, каквито българите бяха използвали много
отдавна и за разчитането им й бе нужна помощ. Външността на червената кесия
също нищо не й подсказваше. Върху печата, който не позволяваше да я отвори, бе
изобразен крилат змиевиден дракон с обърната в анфас глава. Восъкът придържаше
златната жичка, с която бе пристегната кесията, и трябваше или печатът да се
строши, или да се отреже жичката. София предпочете да не съсипва красивия
печат, извади от чекмеджето на нощното си шкафче ножица, сряза внимателно
жичката и я разви с треперещи от вълнение пръсти. От вътрешността на копринената
кесия извади метален кръг, върху едната страна на който изпъкваше подобно на
снежинка релефно изображение. Приличаше на метална формичка за игра в пясъка
или на въз големичък печат. На гърба повърхността бе съвсем гладка, като се изключи
това, че някой бе надраскал непохватно с острие малък ромб по средата. София
пребърка отново торбичката, но дискът се оказа единственият предмет, който тя
съхраняваше. Това малко озадачи и разочарова София, защото дискът й се стори
съвсем безинтересен и не разбираше защо е притрябвало на баба й да го крие.
Веднага се зае с кутията, която изглеждаше по-обещаваща находка, вероятно
заради тайнствените знаци и фината й изработка. Дървото, от което бе направена,
не беше боядисвано, а само лакирано. Дължината й не надвишаваше една педя, а
височината й беше около три пръста. Вратичките й бяха залостени с резенца,
които бяха толкова миниатюрни и крехки, че само с помощта на някакво острие
биха могли да се преместят.
Невероятно бе как някога, когато ги е нямало
днешните висши технологии, са били изработени ръчно толкова фини нещица.
Очевидно някой доста се бе постарал в миналото.
София извади от кутията си с конците една
игла с притъпен връх - от тези, които използваше за бродиране. Не искаше да
издраска или да повреди кутията. Веднага щом притегли резенцето на едната вратичка,
тя се отвори и върху леглото се търкулна красив златен пръстен печат. Именно с
него беше запечатана червената кесия, защото от подобната на дебела монета лицева част на
пръстена я гледаше змиевидният люспест дракон.
В момента, в който пръстенът проблесна пред нея,
София разбра, че нещо важно се случва или предстои да се случи. Това не
бяха обикновени стари вещи, които баба й бе скътала за повече
загадъчност. Много повече се криеше зад тях.
„Трябва ми помощ!" - мина й през ума.
София съзнаваше, че се нуждае от някой, който разбира от история или
археология, който да е наясно със значението на тези предмети и знаци и който
ще й помогне да открие откъде са дошли, защото нищо не става случайно на този
свят. Имаше причина, която я бе накарала точно сега да ги намери, и с цялото си
тяло усещаше, че нищо не зависи от нея и всичко, което трябваше да се случи,
има корени далеч в миналото на Кана.
Когато отвори от другата страна кутията,
извика от изненада. Не можеше да повярва на очите си. Във вътрешността й лежеше
най-странното нещо, което някога бе виждала. То представляваше статуетка от
светлосив метал, изобразяваща човече, изправено върху профилирана дръжчица. Бе
сложило ръцете си на кръста и макар че беше толкова малко, ясно се виждаха
шарките върху дрехите му и кройката им. Върху главата си имаше шапка с три
разклоняващи се върха със затъпени краища, които бяха на една плоскост със
сложените му на кръста ръце. Странно и дори леко ужасяващо изглеждаше лицето
му, изваяно от незнайния си майстор с такава точност, че нямаше как да не се
забележи гримасата на гняв в сбърчените му вежди и втренчения поглед. Отпред
погледнат, малкият мъж като че ли нямаше коса, но когато го обърна, София видя,
че изпод шапката му се показва плитка, която достигаше чак до кръста му.
Непрегледан остана само тефтерът. Напрежението
и умората надвиха София и тя взе решение да го прочете сутринта на бистър ум.
Сложи вещите па шкафчето до кревата, угаси лампата и си легна. През малкото
останали часове от нощта спа като бебе и даже някой да бе влязъл в къщата,
нямаше да го усети. Спокойният сън бе рядкост, но за този съществуваше
причина. Имаше нещо ново във въздуха наоколо. Нещо необяснимо витаеше тази нощ,
а може би щеше да продължи и занапред, ако наистина търсеше нея и не бе
сбъркало човека и мястото.
Глава II
Детективът
и писмото от съседа
София смяташе съботата за най-хубавия ден
от седмицата. Не само поради това, че след него също идва почивен ден, а защото
през тези двадесет и четири часа намираше спокойствие, компенсиращо натрупаното
напрежение от делниците. Съботата беше своеобразен рожден ден, нещо като важен
празник, който не може да бъде отменен - ден, който всички почитат
безпрекословно и спазват законите му за мир и тишина.
В късното утро, когато София отвори очи,
осъзна, че тази събота няма да е само един от спокойните й празници, а ще я
запомни задълго. Разкритията, които бе
направила снощи, я накараха да се почувства но съвсем нов начин. Вече не беше
обикновената счетоводителка с монотонно ежедневие и празни мечти. Загадъчният
живот, за който толкова копнееше, беше действителност. Имаше мисия, различна
от ревизии и финансови отчети, която не я приспиваше, а я караше да усеща как
кръвта й бушува във вените. Нощес беше твърде уморена, за да се замисли над
това, което й се случваше, но сега разбра, че най-сетне животът й би могъл да
тръгне в посоката, в която са летели мислите й.
Тъкмо се бе облякла, когато откъм коридора
се звънна. Никого не очакваше. За всеки случай скри вещите на баба си в
чекмеджето на нощното шкафче. Преди да излезе от стаята, погледна през
прозореца и видя пред портата някакъв непознат мъж. За миг се поколеба дали
изобщо да показва, че си е вкъщи, но макар и да го гледаше отдалече, забеляза,
че е доста привлекателен. Толкова го хареса, та чак й стана смешно, че на тези
години се държи като хлапачка с развилнели се хормони. Това съвсем не й беше в
характера, но щом като щеше да живее по нов начин, трябваше да свиква и с
новите емоции.
Загледа го предизвикателно.
От цялото това
бръщолевене на София не й стана по-ясно какво търси от нея непознатият, затова
побърза да го прекъсне, преди да е успял да развали първоначалното
впечатление, което си бе създала.
-Как се казвате? - попита го тя.
-Извинете! - смути се още повече той. - Аз
съм Борис Митрев, но името ми нищо не ви говори. Ще ви обясня - издърдори бързо
и виждайки изражението на лицето й, разбра, че е на косъм да го вземе за
малоумен натрапник.
Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади
разпечатан пощенски плик. Подаде й го през пречките на портата.
-Това го получих вчера... и ето ме тук!
Прочетете го! Нямам нищо против. Само така ще мога да ви обясня - добави
настойчиво, тъй като София не понечи да протегне ръка, за да поеме писмото.
Тя се взря в лицето му. Погледите им се
срещнаха, но не отвърна глава. Онова, което витаеше във въздуха след
отварянето на тайника, я караше да изпитва увереност, каквато само преди
няколко часа не притежаваше.
-Влезте! - рече София, отключи портата и посочи
къта за почивка под дърветата. - Изчакайте ме там, ей сега ще дойда.
След петнадесетина минути излезе от къщата,
понесла голям дървен поднос с кафе и кроасанчета. Сложи го на масичката пред
Борис, който все още се мъчеше да разбере какво я бе накарало да го пусне в
дома си.
-Може за вас да е обяд, но аз се събудих
преди малко.
Сама се изненада, че му дава обяснение.
Видяла го бе за пръв път преди минути, а вече го възприемаше като стар
познайник. Тази мисъл я притесни и сконфузено седна на стола срещу него.
-Трябва да прочетете
писмото, за да ме разберете - пръв наруши неловкото мълчание Борис и бутна
плика, който бе сложил на масата, към нея.
-Вие ми разкажете, а после ще го прочета
продължи да упорства София.
Борис разбра, че е безсмислено да настоява.
-Получих го вчера. Няма подател. Молят ме да дойда
и да ви помогна за някакво разследване, което може да се окаже много опасно за
живота ви. Единственото, което можах
да разбера от почерка, е, че със сигурност е писано от мъж. Средно образован.
Тя повдигна вежди подигравателно. Беше гледала
такива сцени в криминалните филми, а сега сякаш участваше в една от тях.
Борис се постара да й обясни аргументите,
върху които е базирал заключенията си:
-Не твърдя, че авторът на писмото е невеж,
тъй като не е направил нито една правописна грешка. Но не е и високообразован,
защото си е служил с простички думи без чуждици и високопарни клишета.
-Да не сте филолог по образование? - не се
стърпя София.
-Не - отвърна кратко той и продължи, правейки
се, че не забелязва лукавите пламъчета в очите й: - По това, как говори за вас,
разбирам, че е по-възрастен. Пощенският печат на писмото е оттук, значи е наш
съгражданин, което е по-доброто предположение от това, че е дошъл от другаде
само за да ни заблуди.
-Почакайте, спрете! Вие какъв сте? Полицай,
адвокат? - отново го прекъсна София, но вече съвсем сериозна. - Аз нямам нужда
от помощ! И какво може да ме заплашва? Мисля, че нещо сте се объркали.
-Преди известно време отворих детективска
кантора. По-точно от три месеца съм в този бизнес. Досега се занимавах със
съвсем тривиални случаи, свързани с разводи и изневери, които бяха на път да
ме откажат, но писмото, което получих, ми
подсказа, че е възможно да направя нещо полезно и интересно.
-Май наистина ще трябва да го прочета - въздъхна
София.
-Искате ли аз да ви го прочета? - предложи
Борис.
-Да-да - кимна тя и наля кафе в чашите. Изпитваше
някакво неудобство от това чуждо писмо.
Детективът го взе от масата и побърза да го
зачете, преди да е променила отново настроението си и да го е изпратила по
живо, по здраво. Не му се искаше толкова бързо да си тръгне.
-„Господин Митрев - започна малко неуверено.
- Чух добри отзиви за работата ви. Впечатли ме вашата дискретност, която в
града ни е по-ценна от злато. За услугата, която ви моля да ми направите, ще ви
се отплатя богато. Ако още утре отидете и се представите на жената от посочения
по-долу адрес, всеки понеделник ще получавате чек от петстотин лева за
седмичните ви разходи, а ако опазите малката ми приятелка жива и здрава, ще ви
дам празен чек, който сам ще попълните за каквато сума сметнете, че сте
заслужили."
-Това ли е? -не му даде дъх да си поеме
София.
-Не, не. Продължава на другата страница.
-Не мисля, че нещо разбрах дотук! Дори смятам,
че някой луд ме подвежда. Това да не си ти?
-Ако наистина мислиш така, мога да си
тръгна още сега - отвърна й малко разочарован Борис, минавайки също на
„ти".
Тя се усмихна виновно.
-Дочитам го и тогава ще ми кажеш какво ти е
мнението. Та да продължим: „Момичето има нужда не само от телохранител, но и от
човек, който да й помага като истински приятел. Представете й се и покажете писмото ми. Трябва да знае, че вещите, които
откри, неминуемо ща й донесат неприятности. Те отдавна се
издирват от безскрупулни типове, за които човешкият живот не представлява нищо
ценно. Единствена им цел е да открият с помощта на предметите храма и да се
възползват от богатствата му. Не мога да кажа откъде познавам момичето, но ми
повярвайте и ако решите да узнаете историята на тези предмети, не се
разделяйте с него и ги пазете. Най- добре е, когато прочетете писмото ми, да се
скриете. Не можете да разчитате на мен. Аз съм слаб, ако не бях такъв, още
навремето можех да помогна на един друг човек, но не посмях и той вече не е
сред живите. Затова ви моля, грижете се за момичето!"
-Какво искаш от мен?! - попита София, ядосана,
че някакъв си непознат, който се страхува дори името си да назове, й изпраща
този мъж, който, макар и да бе толкова симпатичен, нямаше право да й се бърка
в живота. - Трябва да си много нахакан, за да си мислиш, че ще ме покориш с
чара си!
-Искам само да знам дали ще ми позволиш да
си върша работата, или не - пропусна покрай ушите си последните й думи
детективът.
-Да не смяташ, че е толкова лесно! - почти
се развика насреща му тя. - Някой си ти пише вчера за неща, които открих едва
тази нощ. Откъде знае това и защо да не си помисля, че има вероятност сам да си
съчинил това писмо или да си изпратен да ме обереш? А ако е така, ти откъде
знаеш, че съм намерила нещо?
-Сега пък аз нищо не разбирам! - отвърна
Борис и като видя колко е изплашена, се присегна да докосне успокоително ръката
й.
Това я стресира още повече, София скочи и
събори стола, на който бе седнала.
-Не знам кой ми изпрати
писмото - надигна се от мястото
си и Борис, - но искам да ти кажа, че ще направя всичко по силите си, за да ти
помогна. В началото, признавам си, се полакомих за парите, но когато те видях,
нещо се случи...
Той млъкна и заднешком тръгна бавно към портата,
без да откъсва очи от лицето й.
-Не искам да те плаша. Нямам такова намерение!
- продължи по-меко. - Обещай ми, че ако някога усетиш дори и най-малка заплаха
или имаш нужда от каквото и да било, ще ми се обадиш!
София тръсна глава и дългите й коси се плъзнаха
върху гърдите. Чувстваше се странно. Хем й се искаше, хем не той да си тръгне.
Преди да се появи на портата, всичко изглеждаше по-разбираемо и по-лесно. В
момента мислите й не бяха толкова ясни, както би желала.
Детективът прие реакцията й за съгласие и
преди да излезе на улицата, пусна визитката си в пощенската кутия.
-Нали разбра? Обади ми се!
След малко той изчезна зад ъгъла, а София
побърза да превърти ключа - беше получила пристъп на параноя. Притисна се към
телената мрежа, оглеждайки пустата улица и прозорците на съседните къщи.
Започна да прехвърля в ума си по-възрастните мъже, които живееха толкова
наблизо, че да узнаят детайли от живота й, за които самата тя не подозираше.
След малко влезе в къщата и заключи външната врата. Просна се съвсем изтощена
върху дивана във всекидневната и трескаво запремисля всичко, което й се бе
случило от вчера до този момент.
„Как е възможно някой да е знаел, че ще
намеря тайника на баба?! - питаше се. - Това означава, че е близък, щом е
чувал за него, а дори и нещо повече - знае за предметите. Известно му е, че са
издирвани.
Споменава за ключ от храм... Какъв е този
храм?!"
Мислите й известно време се лутаха
насам-на- там и изведнъж си зададе точния въпрос: „Как се сетих за тайника на
баба?..."
- Стоянов! - извика и скочи. - Този хитрец!
Беше приятел на баба и точно той онзи ден ми говореше колко ценни били
старите вещи. Обичал ги бил не само заради спомените от младостта, но и заради
тайните, които криели. Дрън-дрън!
Имитирайки мазния му гласец, София вече отключваше
портата и тичаше през улицата към къщата на Калин Стоянов - „най-стария и
най-верния приятел" на баба й Кана. Това, разбира се, бяха само негови
думи и Кана, незнайно защо, му позволяваше да се смята за такъв. Още от малка
София изпитваше към Стоянов отвращение като към нещо слузесто и гадно.
Най-много се ужаси, когато преди години предложи на баба й да се омъжи за
него. Тя беше с петнадесет години по-възрастна, но не това беше възмутило София.
Кана вече умираше от рак и Стоянов го знаеше. Очевидно не от любов се опитваше
да сключи брак с обречена на смърт жена. Имаше нещо друго, нещо, което София
чак сега осъзна. Стоянов беше на шестдесет и три-четири, а може и пет.
Изглеждаше като най-обикновен пенсиониран чиновник и нямаше обяснение откъде
би могъл да има парите, които обещаваше в писмото си на Борис. По характер
беше досаден и крайно любопитен. Откакто баба й почина, София не беше
забелязвала да се интересува от нея повече от останалите си съседи. Нямаше
човек в квартала, който да не го избягва. За предпочитане бяха клюкарките,
ръсещи зад гърбовете на хората врели-некипели, пред болното любопитство и
безкрайните съвети на винаги усмихнатия натрапник, който си даваше вид, че
разполага с цялото свободно време на света и
си умираше да го сподели с драгите си
комшии.
Тъй като никой не отвърна на настоятелното
й позвъняване, София се покатери, без много да му мисли, по металните пръчки
на оградата и скочи от другата страна в цветната леха. В къщата все така нямаше
никакъв признак за живот. Погледна през един от прозорците на първия етаж -
вътре изглеждаше пусто. Изкачи се на верандата и заудря с всичка сила по
дебелата дървена врата. Звукът от ударите закънтя като в пещера. Дори и да бе
дълбоко заспал, Стоянов би трябвало да се събуди и да се обади. Осен ако не се
криеше.
-Стоянов, покажи се! Стоя-я-ио-ов! -
развика се под прозорците София.
Всички наоколо добре познаваха навиците му.
Тя също знаеше, че по обед Стоянов винаги си е вкъщи. Нещо извънредно и много
важно би трябвало да му се е случило, за да го няма. Това си бе истински
прецедент.
„Боже мой, може да е получил удар!" -
мина й изведнъж през ума и съвсем объркана седна на стълбите пред къщата.
-Какво има? - чу писклив глас, който идваше
откъм съседния двор и би могъл да принадлежи единствено на старата вещица,
оглавяваща съвета на махленските клюкарки, Мария Веселинова.
-Лельо Марийо, виждала ли си Стоянов?
-Рано-рано сутринта се качи на едно такси и
не се е връщал - получи възможно най-точната информация София и не се
съмняваше в това, защото бабичката знаеше винаги кой кога излиза и влиза. Обикновено
тя добавяше и подробности, които понякога бяха така украсени и подправени, че
безкрайните сапунени телевизионни сериали трябваше да се засрамят от
елементарните си сюжети.
-Каза ли ти къде отива?
-Че кой ми казва нещо! А ти как се озова там?
София излезе по същия начин, но който беше
влязла, и така затвърди информираността на
Мария, която нямаше как да не я е видяла, защото постоянно се криеше в храстите
на обраслия си като джунгла двор - прекрасна маскировка за практикуване на хобито
й.
-Носеше голям куфар и сак - добави старата
зад гърба на София.
Просто беше невъзможно да задържи някаква
информация като храна в стомаха на болен от разстройство.
-Защо е избягал? Със сигурност не от мен -
мърмореше си София, крачейки по пътеката към дома си. - Боже, как ми се иска
баба да беше тук!...
И изведнъж се сети за тефтера.
Глава
III
Пожар, последвай от бягство
Беше началото на юни. Вятърът довяваше чак
в къщите аромата на цъфналите липи в близкия парк и за всички това беше знак за
идването на първите летни горещини, за почивки на море и за по-ниски сметки
за ток и парно - нещо, което колкото и прозаично да звучеше за романтиците,
беше най-голямата радост за преобладаващата част от населението. У немногото
останали лятото събуждаше фантазии за приключения и усещане за свобода. В този
малък процент попадаше и София. Без да съзнава, тя предизвикваше
лавинообразно развиващи се събития, чийто край не беше известен. Всичко бе
започнало много преди раждането и и тепърва щеше да го разбере. Може би
човеците са отделни галактики като съвкупност от навици и черти на характера,
но в същото време са и част от един общ замисъл, чиято цел си остава все още
неразгадана. Те неделимо са свързани, макар че няма индивид, който да не мечтае
за свобода - нещо толкова несъществуващо, колкото комунизма или демокрацията.
София седеше на леглото и стискаше в ръце
завързания тефтер. Изпитваше странен респект към него, който я възпираше да го
отвори. По подвързията му нямаше никакви надписи или знаци, подсказващи на
кого е принадлежал, фактът, че баба и Кана го е криела, можеше да означава само
едно - в него се крие обяснението за какво служат другите вещи и откъде са
дошли. София най-накрая се реши. Стана и внимателно спусна пердетата на
прозорците. Провери дали външната врата е заключена и като се убеди, че никой
не се мярка по улицата, се върна в спалнята. Седна на леглото и развърза шнура,
пристягащ тефтера.
На първата страница след твърдата корица
калиграфски бе изписано името на дядо й - Янко Баяров. Това беше неочаквано и започна да
разбира защо толкова я вълнуваше тази вещ. Никога не беше виждала дядо си. Той
бе починал, когато баща й е бил още дете. За дядо си не знаеше почти нищо,
освен че е бил учител и много принципен човек. Баба й го наричаше „последния
патриот".
На следващата страница беше нарисуван знакът,
който бе видяла върху единия капак на кутията - две свързани спирали. Под
рисунката имаше надпис: „Магически знак, предпазващ от посегателство". Почеркът
беше същият като този, с който изписано името. Следващите страници съдържаха
описания на другите предмети и текст,
от който София нищо не схвана. Следваха таблици с дните от седмината и месеците
на два езика, неразбираеми изчисления и колони от букви, като срещу всяка
имаше думи. Буквите бяха на кирилица, но в скоби до тях беше изографисан още
един знак. Останалата част от тефтера беше запълнена с дневника на Янко Баяров.
Личеше си, че е именно дневник по датите, разделящи изреченията. София се
опита да прочете нещо, но текстовете бяха толкова безсмислени, че си помисли да
не би дядо й да е полудявал, когато ги е писал. По някога баба Кана й бе разказвала за него. И сега, разглеждайки
тефтера му, си спомни как като малък си е правел невидимо мастило, как като
войник е пращал на жена си кодирани писма и още други истории, подсказващи, че
дядо й може да е бил всичко друго - ексцентрик, мечтател - но не и луд.
Дневникът започваше от трети септември хиляда
деветстотин петдесет и седма и завършваше на седемнадесети ноември същата
година.
-Божичко! - стресна се София.
Това беше датата на смъртта му. Нямаше как
да не я запомни, защото баба й все повтаряше, че на следващия ден бил нейният
рожден ден и щом Господ е решил да я накаже, като отнеме съпруга й точно на
тази дата, повече няма да празнува рождения си ден. А когато Кана се заречеше
за нещо, то ставаше непоклатимо правило в живота й.
-Боже! Какво пише тук? - взря се в
последната страница София.
-X... -а... -п... -т о-фо-би... Хаптофобия
- успя да го разчете и недоумението й стана още по-голямо. - Какво е това?
Някаква лудост?!
София записа думата на един лист, за да я
провери по-късно. Погледът й бе привлечен от най-долния ред: „куче - ляво,
змия - ляво, курт - дясно. Барадж". Затвори тефтера. Изглеждаше
по-различно от останалия текст, но не и по-разбираемо. Изреченията приличаха на
някакъв код, също както на сейфовете, но вместо числа имаше имена на животни.
Колкото повече се опитваше да гадае, толкова повече предположения изникваха в
главата й, объркваха я допълнително и не можа да стигне до каквото и да било
приемливо обяснение.
-Предавам се! - възкликна накрая, пъхна тефтера
при останалите вещи в нощното шкафче и се просна съвсем изцедена от напрежение
върху леглото.
В джоба й беше визитката на детектива,
който така я изненада по обед. Изпитваше необяснима симпатия към този мъж, но
това не бе достатъчна причина, за да му се довери. Не знаеше абсолютно нищо за
него. Дори не си спомняше някога да го е срещала, а градът им не бе голям.
Смяташе, че познава почти всички по лице, като не се брояха тези от жилищните
комплекси, които по-рядко се мяркаха из централната част.
Цялата вечер прекара в размисли. Не усети
как бързо изтича времето, а мислите й, където и да отидеха, все се връщаха и
се завъртаха около една и съща личност - Борис Митрев. Късно през нощта чу
силни необичайни шумове, последвани от внезапен трясък. Скочи към прозореца и
пред очите й проблеснаха светлини, идващи от отсрещната страна на улицата,
където живееше „приятелят" на баба й Стоянов. Вдигна завесата и видя, че
къщата му е обхваната пламъци, които
излизаха от всички прозорци и облизваха стрехите на покрива. Нямаше съмнение,
че за да достигне толкова големи размери за кратко време, пожарът е предизвикан
от някого. Ако беше лумнал по-отдавна, комшийката Мария, която вечно гледаше
от прозореца на хола си, нямаше как да не забележи дима или да не го подуши.
Пожарните дойдоха много бързо, което , че
Мария поне половин година щеше да се хвали колко съвестно е изпълнила
гражданския си дълг. Огънят беше потушен и въпреки че пожарникарите все още
оглеждаха двора и къщата, хората се разотидоха по домовете си, доволни от
ефектното зрелище.
София бе предпочела да наблюдава събитието
от прозореца на спалнята си. Не я напускаше усещането, че тази злощастна случка
по някакъв начин е свързана с нея. Нови, все така неразрешими въпроси пак
започнаха да я измъчват. Подозираше, че не Стоянов, а може би самата тя е била
целта на покушението, но пък досадният старец откъде е знаел, че трябва да бяга
и какво ще последва?
Телефонът в коридора прекъсна черните й
мисли. Кой ли би могъл й звъни в тази среднощна доба.Реши да каже на натрапника,
че е сбъркал номера. След този пожар усещаше реална заплаха, която не й можеше
да си обясни, но тя смразяваше кръвта й достатъчно, за да заработи чувството й
за самосъхранение.
-Да... - каза, като вдигна слушалката.
-Добре ли си? - чу познат глас, но в първия
момент не можа да се сети кой ли толкова е заинтересуван от състоянието й. - Аз
съм. Митрев.
Почувства се поласкана въпреки изненадата.
-Защо? - попита предпазливо. Стори й се
доста странно, че е разбрал толкова бързо за произшествието отсреща .Или се
случваше нещо друго, за което тя не знаеше.
-Ами,заради пожара.- измърмори детективът,
усетил недоверието й
-Откъде знаеш за него?
Отстъплението му даваше възможност на Coфия
да атакува, но по телефона обикновено губещият има предимство - може лесно да
избяга.
-Извинявай! Нямах
намерение да те разстройвам. Само исках да се уверя, че си добре — смънка
смутено Борис и прекъсне връзката.
София остави слушалката и приседна на шкафа
за обувки, който се намираше в близост до поставката на апарата. Даде си
сметка, че най-сетне трябва да предприеме нещо, Налагаше се да разбере как
вещите са попаднали в
писалището на баба й и какво е предназначението им. Освен това срочно
й бе нужен човек, който да й помогне. Не можеше този детектив непрекъснато да я
дебне току-така. Обаждането му бе доказателство, че наистина се е заел да я
охранява. Защо, след като го нравеше без съгласието й, да не се възползва от
случая и не го помоли да й помогне в издирването? Трябваше да намери лицето,
което да й разкаже повече за намерените вещи, някого, който да й помогне при
разчитането на дядовия й дневник, и не на последно място - да разбере кой иска
да се добере до тези предмети.
Сега, когато почти беше сигурна, че къщата
на Стоянов е подпалена умишлено,а той пък е свързан незнайно как с тайната на баба
Кана, София осъзна, че й бе нужна не само помощ, по и закрила. Затова, преди да
заспи, си обеща, че на сутринта ще се обади на новия си познат и ще приеме
предложението му да бди над нея и доколкото може, да й помага.
Нямаше как да знае, че
Борис незабавно ще откликне на молбата й. Той прекара нощта в колата
си, паркирана на тротоара в горния край на улицата.
Самата мисъл, че София е толкова близо до него, караше сърцето му да бие
лудо.
От мига, в който го събудиха отблясъците на пожара, чак
до зори не притвори очи Улицата беше пълна с пожарникари, а по-късно и с
полицаи, но това не го успокои и продължи да наблюдава къщата на София. Към
девет сутринта телефонът му иззвъня, проведе кратък разговор, запали колата и
след секунди паркира пред дома, от който досега
не откъсваше очи. София го посрещна на портата, мълчаливо му отвори и веднага
заключи след него. Борис я последва в къщата и седна на дивана във
всекидневната. Опитваше се да отбягва погледа й, за да не издаде вълнението,
което изпитваше в този момент, и се престори, че оглежда обстановката.
Усърдието му бе напразно, защото мислите на младата жена бяха изцяло погълнати
от тайнствените предмети и от събитията в последните часове.
-Налага ми се да ти се доверя - първа
заговори София и седна на фотьойла срещу него. - Не мога да застраша живота на
някого от близките си. Ти си професионалист, а както разбирам, и без моето
съгласие ще продължиш.
Борис кимна, загледан някъде през
прозореца.
-Но първо искам да се изясним. Човекът, който
предполагам, че те е наел, не искам да има нищо общо с нас. Ако те потърси,
откажи му. Само при това условие ще приема помощта ти.
-Няма проблем! - веднага отвърна той.
-Много си бърз!
-И аз премислих някои неща тази нощ.
-Парите, които мога да ти дам за услугата,
са много по-малко. Помисли си!
-Искаш да кажеш, че ме наемаш професионално?
-Да, но само ако прекъснеш всички връзки
със Стоянов. Така се казва онзи, дето ти е изпратил писмото.
-Какво още знаеш за него?
София му разказа как се бе сетила за
Стоянов и как именно той я бе подтикнал да претърси старите мебели на баба си,
а после беше изчезнал точно преди подпалването на къщата му.
-Ако искаш, бих могъл да поразпитам за този
човек? Имам приятели в полицията - предложи Борис и извади тефтер и химикалка
от вътрешния джоб на сакото си.
-Чакай, чакай! Пак бързаш! Първо искам аз
да разпитам за теб. Откъде си, що си? - отрезви ентусиазма му София.
-Аз съм съвсем обикновен човек.
-Спестяваш ли ми нещо, или си скромен? Не
ми се прави на интересен. Питам те заради собствената си сигурност. Не мога да
се доверявам все на инстинктите си.
-Преди да стана детектив, работех в
кабелната като оператор. Оттук съм. Навърших четиридесетте. Нямам жена, деца.
Имам само родители, които ми оставиха апартамента и предпочетоха лозарството на
село. Това е! -Доволна ли си?
-Ако се опиташ да ме измамиш, ще те убия! -
изрече бавно София, приведе се насреща му над масичката и най-накрая успя да
го накара да я погледне.
Усещаше, че срещу нея седи човек със същите
принципи и разбирания за живота като нейните, но извънредно силното й чувство
за дистанция все още я караше да е нащрек. Все пак реакцията му на думите й я
поуспокои, а костюмът, идеално изгладената риза и целият му спретнат вид я караха да се съмнява, че зад тази
външност би се прикрил изнежен хвалипръцко с тренирано изражение и маниери.
-Съгласен съм - отвърна Борис, без да
покаже с нищо, че е впечатлен. - Аз също имам условие!
-Слушам - прие играта тя.
-Не искам заплащане.
-Но...
-Накрая ще делим.
-Ами, ако делим въздуха? - подхвърли София,
макар да разбираше, че детективът поставя това условие само колкото да избегне
неловкостта да получава пари от нея. Не му показа, че е разгадала истинския
смисъл на неговите думи, и му даде възможност да запази достойнството си.
-Договорихме ли се? - настоя той.
-Да - беше краткият отговор, който получи,
и вероятно напълно го задоволи, защото лицето му видимо стана по-ведро, а
настроението му по-приповдигнато.
„Прекалено много гордост има в теб" -
помисли си София с леко съжаление, макар да знаеше, че няма съвършени хора.
Съвършени са само някои човешки творби, но и те са създадени от доста противоречиви
и съвсем земни представители на човешката раса.
-Ела, трябва да те запозная с предметите,
заради които се преобърна светът.
Тя се отправи към спалнята, но изведнъж се
сети, че е малко неловко да кани непознат мъж в своята „светая светих" и
го спря, преди да е успял да се надигне от дивана:
-Остани тук! Ей сега ще ги донеса.
Бяха в чекмеджето на
нощното шкафче. Изсипа съдържанието на любимата си дамска чанта и ги сложи в нея. Така най-удобно би могла да ги пренася, където и да
отидеше.
Преди да излезе от стаята, по навик
погледна през прозореца към улицата. Отсрещната къща приличаше на пейзаж след
бомбардировка над София в края на Втората световна, когато на изнежените англичанчета
им е било по-лесно да убиват мирни хора, отколкото да извършат нещо наистина
значимо. Типично за тях.
Пожарникарите си бяха отишли. Само двама мъже
обикаляха из двора, като разритваха и оглеждаха изхвърлените през прозорците
обгорели вещи под зоркия поглед на комшийката Мария, която често-често
поглеждаше и към черната кола с тъмните стъкла, паркирана на улицата. Като
добра клюкарка, калена в безкрайните битки с непрекъснато напиращата конкуренция,
Мария инстинктивно усещаше, че тези двамата нямат никаква работа в съседния
двор. На същото мнение беше и София. Маниерите им бяха на мутри, а и имаха
типичния за прослойката си вид - подобна на пън бръсната глава, забита в едро,
охранено тяло със стърчащи настрани ръце, за да не си прожулят бузчиците, и
развинтена походка, дължаща се на друг, по-специфичен вид протриване.
Единият от мъжете ритна остатъците от външната
врата и влезе в къщата.
-Тия търсят нещо - промълви София и забравила
за благопристойната си особа и за неприкосновеността на спалнята си, извика
към всекидневната: - Митрев, ела бързо!
-Не са полицаи - каза той, след като ги
наблюдава няколко минути.
Онези типове бяха излезли от двора на
Стоянов и стояха до колата. Разговаряха и гледаха право към прозорците на
София.
-Тона не ми харесва - рече тя.
-Мислиш ли, че за теб си приказват?
-Ами да. Със сигурност искат да се
запознаят с мен - опита да се пошегува София, но предчувствието й за беда
съвсем не я развеселяваше.
Оказа се, че то наистина не я е лъгало.
Единият тръгна към портата и когато заобиколи колата на детектива, вятърът
повдигна края на якето му и София извика:
-Боже, та този е въоръжен!
И Борис видя как лъсна коженият кобур на
кръста му, но не пистолетът го вълнуваше. Не можеше да стои и да гледа как
жената до него трепери от страх.
-Ще видя какво иска - каза й и тръгна към
външната врата.
-Недей! - София го настигна, хвана го за ръкава
и се опита да го спре. - Ще позвънят, ще се помотаят отпред и като видят, че
никой не им отваря, ще си отидат. Моля те!
-Не. Колата ми е пред вас. Може дори да са
ме видели как влизам. А ако си спомняш, ти ми отключи портата.
-Те търсят мен.
-Не се бой!
В този момент се позвъни. На тротоара пред
портата стоеше само единият, другият дебелак се бе настанил в черната кола.
Детективът излезе от къщата и тръгна по
пътеката.
-Добър ден. Кого търсите? - изправи се пред
натрапника, който донякъде се изненада от посрещането и за притеснения му от
химия мозък беше необходимо известно време, за да се пренастрои.
-Тук ли живеете? - успя все пак да зададе
смислен въпрос той.Защо? - контрира го Борис, по якото биче вече си бе
припомнило репертоара и придоби самодоволен чорбаджийски вид.
-От полицията сме. Разпитваме заради
пожара. Тук ли сте били тази нощ?
-А някой друг от къщата? Нещо да са видели?
-Къщата от два дни е празна. Идвам само за
да поливам цветята на приятелката ми.
-А-а, добре, извинете! - дълбокомислено клатейки
голямата си бръснатата глава, каза „бичето" и тъй като не беше
инструктиран допълнително, заклати се към колата си.
Детективът се върна в къщата. София беше отворила
някаква пътна чанта и пъхаше в нея каквито дрехи й попаднеха от шкафа в
спалнята.
-Къде отиваш? - попита Борис, след като я
осведоми накратко за диалога си с мнимия полицай.
-Не мога да остана и да се крия като мишка.
Те ще се върнат и да не мислиш, че ще се задоволят само да стоят отвън.
Тя седна на леглото и сключи пръсти, за да
скрие треперенето на ръцете си.
-Чуй ме - клекна пред нея Борис. - Ако
искаш, можеш да дадеш тези неща в музея или да ги обявиш за продажба. Виждаш,
че може да стане и по-опасно. Вероятно са се опитали да убият комшията ти и той
просто е имал късмет. Помисли си, докато не е станало късно, искаш ли да се
заемем с това опасно разследване, или да се отървеш от вещите, които излиза,
че са много важни за по-силни от нас хора.
-Говориш ми, сякаш съм в забавачницата!
Само искам да съм наясно на какво си
готова. Ще имаш ли достатъчно сили?-
~
Стига! - прекъсна го ядосана София. - Тези неща са на баба и дядо и
докато не разбера защо са толкова важни, няма да се откажа. Това, че от време
на време ме е страх, не означава, че трябва да се държиш с мен като със
смотанячка.
-Извинявай! Още не те познавам достатъчно
.-усмихна се Борис и кимна към пътната чанта. - Вълнения чоропогащник сега ли
ще го носиш, или ще си го криеш до зимата?
София също изобрази усмивка -
присъствието му й вдъхваше сигурност. Изсипа
чантата на леглото и върна в нея само най-необходимото. После хвърли върху
дрехите зарядното устройство на мобилния си телефон, едно фенерче, което донесе
от кухнята, и резервни батерии. В предния джоб пъхна документите си и се
изправи, готова за тръгване.
Борис я следеше с поглед, буквално изумен
от експедитивността й.
-Да не си била скаут! - подхвърли.
-Не ме обиждай! Не обичам организации,
които дресират дечицата, пълнят главите им с безумни идеи, а после, когато
пораснат, се чудят защо стрелят по съучениците си или умират по улиците от
дрога и спин.
-Добре, извинявай, виждам, че си
организирана индивидуалистка. Готова ли си?
-Веднага ли тръгваме? Впрочем къде ще отидем?
- сепна се ококорено София.
Чак сега си даде сметка, че не й се бе
налагало да се крие и нямаше представа къде би могла да стори това. Игнорира
колегите и приятелите си, тъй като не беше много сигурна, че ще си държат
устата затворена, без да коментират и разпитват.
-Това остави на мен. По пътя ще ти обясня,
А сега си вземи чантата и мини отзад. Аз ще се кача в колата, все едно че си
тръгвам. След пет минути ще съм на задната уличка. Гледай часовника!
- Давай, вече ти засичам времето - шеговито
отвърна София и отиде в коридора да си извади маратонките от шкафа до
телефонната поставка
След половин час двамата вече пътуваха на
изток. Слънцето, издигнало се високо в небето, напичаше магистралата, от което
тя изглеждаше като река от разтопен асфалт. Повечето коли се движеха в същата
посока. Отвъд мантинелата, разделяща лентите на срещуположното движение, само
от време на време профучаваше по някоя фирмена кола или пълзеше колона от
тирове. В събота градът се изпразваше, утихваше и настъпваше раят за
безпризорните кучета, които в този ден можеха спокойно да обръщат кофите за
боклук. Почти всички хора, които се мяркаха по улиците, се познаваха. Приличаха
си най-вече по това, че си нямаха село или лозе, където да се изгърбват
допълнително от работа.
Глава
IV
„Горска
идилия"
Известно време двамата бегълци често поглеждаха
назад, страхувайки се от „опашка". Не изключваха възможността мнимите
полицаи да са се досетили за намеренията им. Вероятността беше минимална, но
въпреки всичко бяха нащрек.
Ако бандитите си бяха направили труда да
проверят дали собственикът на колата пред къщата не е детектив, непременно
биха се усъмнила в истинността на твърдението му, че просто поливал цветята на
приятелката си.
-Може да са ни лепнали джипиес устройство!
- подхвърли София.
-Като излезем от магистралата, ще проверя -
отвърна Борис.
-Аз се пошегувах, а ти ме плашиш.
-Добре, тогава няма да го направя.
-Сега пък ми се подиграваш!
-Според теб не трябва да изпитвам емоции,
така ли? - стрелна я с очи той.
-Къде отиваме?
-Ами, ако са ни сложили и „бръмбар"!
Ще чуят какво си говорим и язък ни за трудеца.
-Ти пак ми се подиграваш! - тупна го с
юмрук по рамото София.
-Най-сетне - закачливо подхвърли
детективът.
-Какво, радваш се, че схванах подигравките
ти?
-Не забелязваш ли? Говорим си вече съвсем
свободно на „ти". Името ми е Борис. Измисли си умалително, ако по ти
харесва.
Предпочитам теорията, че Борис да произлиза
от „барс".
-Ти да не си атеист?
-Може да се каже. Е... не съвсем.
-Средно положение ли има?
Бяха преодолели периода на опипващите почвата
невинни закачки. Вече непринудено и с удоволствие разменяха мнения по много
въпроси. Може би причина за това беше зараждащата се романтична връзка помежду
им.
-Вярвам, че има Бог, че е създал света и че
един ден ще се наложи да му даваме сметка. Не вярвам в институциите, в
църквите и ритуалите им, в поповете и в глупавите им лицемерни дрънканици. За
мен свещениците са неудачници, мошеници или още по-лошо - фанатици. Страхливци,
които се крият зад дебели
зидове уж за да опазят вярата си. А не е ли изпитанието на вярата тук, сред
хората? ..
-Престани! Това е гадно. Как си си създал
такова отношение?
-Какво отношение?
-Отношението ти към религията.
-Не знам дали ще ме разбереш. Винаги,
когато се сетя за институции, които спират прогреса и вместо да подтикват
хората към учение, се възползват от неграмотността им, за да ограбват техния
труд, не мога да се въздържа. Човечеството като че ли се състои от два вида
хора - от такива, които живеят според правилата на майката природа и се радват
на това, което създават, и от индивиди, които не заспиват, преди да измислят
как да разрушат всичко, и да направят света толкова черен, колкото са черни
душите им.
-Ти свързваш религията само с насилие. Това
е едностранчиво.
-Мразя насилието. Всяка религия започва с
разрушения и убийства. Не може от такова начало да се роди нещо хубаво.
-Хайде стига - реши да сложи край на емоционалните
му изблици София. - Ако някой те запита дали си вярващ, просто кажи „не".
И аз не съм вярваща, но смятам, че на повечето хора вярата се отразява добре.
Сега вече можеш ли да ми кажеш къде отиваме?,
-Че къде отиват хората през лятото?
-На море! - отвърна веднага тя и гласът й
прозвуча като на дете, чуло най-добрата новина след последния звънец в
училище.
-Не исках чак такова детайлно уточнение -
разсмя се Борис. - Отиват на почивка.
-Първо ме подвеждаш, а
после ми се присмиваш. Усещам, че вижданията ти за почивка не съвпадат с
моите. В Балкана ли отиваме? - дори не се опита да скрие разочарованието си
София.
Детективът кимна към издигащите се отляво
високи планински върхове.
-Ти май не си падаш по такива неща?
-Не и през лятото, а като се замисля - не и
през зимата. Може би през останалото време!
-Вуйчо ми има хижа. От много години живее
там. Слиза само за провизии. А пък вуйна въобще не си прави труда ходи в града.
Все повтаря, че и до смъртта си няма да го стори. Ще ми се и аз един ден да се
престраша, да отида някъде далеч и да живея като отшелник.
София погледна отново към планините и те вече
не й изглеждаха толкова потискащи.
-И аз мога да живея така... - изненадващо и
за себе
си промълви. - Тъй де, стига, като погледна от двора си долу в ниското, да мога
да виждам морето. Да чувам как вълните се разбиват в скалистия бряг...
Двамата потънаха в размисли за бъдещето, надявайки
се тайно, че някой ден взаимоотношенията им ще променят сегашния си статут.
След двадесетина минути излязоха от
магистралата. Пътят се виеше все по-нагоре и по-нагоре. Въздухът стана
по-прохладен, трафикът дотолкова намаля, че можеха да се преброят на пръстите
на ръката колите, които срещаха. Въпреки острите завои, които нямаха край,
пътуването стана по-приятно.
Не усетиха кога преминаха през първото
село. Малките къщурки с ръждивите си керемиди разнообразяваха зеленикаво-кафявия
облик на хълмистия пейзаж. Дворовете нямаха край. Сред храстите и овощните
дървета се виждаха части от каменни огради, които се губеха в деретата.
Осъзнаха, че къщите са част от село чак когато прекосиха малко площадче, в края
на което под сянката на дърветата се издигаше
двуетажна сграда. Над вратата й висеше
доста поизбеляла от дъждовете и вятъра табелка „Кметство".
-Какво е хаптофобия? - наруши мълчанието
София.
-Мисля, че е фобия от докосване. Но не съм
много сигурен. Защо?
-Това е странно.
-Не е. Има всякакви най-невероятни фобии -
отвърна Борис. - Например...
-Нямах това предвид - прекъсна го тя,
защото не искаше да слуша лекция за страховете на хората. - Едно от нещата,
заради които сега се крием, е стар тефтер. Бил е на дядо ми. За последно е
писал в деня, в който умира. Върху страницата напреки на текста е надраскана с
големи разкривени букви „хаптофобия".
-Това не е болест, от която се умира.
-Прав си. Знаеш ли, че никой не ми е казвал
от какво е починал дядо ми. Винаги съм си мислила, че просто се е разболял от
нещо и както си е спял, една нощ не се е събудил. -Та той дори не е бил
навършил трийсет.
-Много неща трябва да изясняваме. Ще ни е
нужно доста време - каза със съвсем сериозен тон Борис, но ако в този момент
София бе го погледнала в очите, щеше да види ликуващото пламъче, издаващо
желанието му да бъде близо до нея.
-Искаш ли, докато пътуваме, да ми разкажеш
всичко случило се досега - как започна, какво намери, за да се ориентирам.
Възможно е, ако има нещо, на което не си обърнала внимание, а е важно, да излезе
наяве. Така че не ми спестявай подробностите.
София се постара нищо да не пропусне.
Разказа му за стария албум и как се бе досетила за тайника в писалището,
захвърлено в килера. Описа му вещите, които бе намерила в него, и отношението
на Стоянов към баба и и към самата нея.
-Ти си истински следовател! - възкликна Бо
рис. - Трябва да ми ги покажеш. Сигурно са невероятно редки и ценни, за да ги
иска някой толкова настойчиво. Или има нещо друго, което не знаем.
-Като стигнем, ще ти ги покажа - отвърна
тя. - Да не би да искаш да паднем в някоя пропаст?
В момента пак преминаваха през някакво
село. Беше същото като предишното, само че тук не се мяркаше жив човек. Зимно
време би могло лесно да се разбере кои от къщите са обитаеми, но в началото на
юни не пушеше нито един комин.
-Знаеш ли колко села обезлюдяват всяка година?
- замислено рече София и не дочакала отговор, продължи: - Предполагам, че не са
много, но ги има. Аз не мога така. Не мога да се отделя от родния си град. Явно
ние, хората, подобно на растенията, имаме различна коренова система. На някои е
като на царевицата - дръпнеш я, и готово, но ако решиш да я засадиш на друго
място, може и да умре. Най-добре са тези, дето са като мушкато. Където и да го
боднеш, все ще пусне корен.
-А ти от кои си?
-Аз съм дърво. Не знам какво. Някакво си
дърво.
-Иглолистно?
-По-скоро липа, щом искаш да знаеш. По едно
време толкова ми бе досадило от всичко и от всички, че ми мина мисълта да видя
белия свят. Не можах. Въпреки че не спирам да мечтая за морето, не можах. В
състояние съм цял живот да стоя до него и да слушам гласа му. Единствено на
него бих изтърпяла оплакванията, обидите и сълзите...
София млъкна и погледна
мъжа до себе си. Неусетно се бе решила да изрече гласно най-съкровените
си въжделения. Изплаши се, че ще стане за присмех, но нямаше такава реакция от
страна на Борис. Дори бе готова да се закълне, че в ъгълчето на окото му проблесна
искрица носталгия, предизвикана от думите й. Може би в главата му витаеха
мрачни мисли.
- Скоро ли ще стигнем? - попита го, колкото
да поведе някакъв разговор, за да го разсее, но той дори не я чу.
И продължиха в мълчание.
Асфалтираната част от пътя свърши на
няколко километра след последното село на кръгло площадче, заобиколено от три
хижи, зад които се простираше гъста гора. Сградите не бяха поддържани от доста
време. Липсата на хора даваше възможност на природата да си свърши работата.
Жилави фиданки бяха избили от цепнатините на терасите. На тях някога е имало
маси, свирела е музика и туристите са се наслаждавали на студената бира и
чистия въздух. Жалко, че тези хубави двуетажни постройки се рушаха, а бяха
нужни съвсем малко усилия и средства, за да бъде възвърнат обликът им.
Мястото, на което са построени, е било
избрано заради неповторимата природа наоколо. От тези хижи са тръгвали в ранни
зори желаещите да покорят двата върха - най-високите в тази част на Балкана.
През почивните дни и ваканциите са идвали много семейства и цели училища на
спортни празници или просто да си починат от напрежението на делниците.
Колата стъпи на ужасно изровен черен път и
добре че скоро не беше валяло. След десетина километра редуване на леви и
десни завои покрай щръкнали към небето вековни борове и редки храсталаци
детективът се пооживи и посочи нещо отпред.
Отначало София нищо не
можеше да различи през стволовете на дърветата, но след малко видя телена
ограда, успоредна на пътя. Отвъд нея, насред ниско окосена ливада, се показа
първо гребенът на покрив, а после и цялата хижа. Изглеждаше като излязла от
приказките на Братя Грим, оставаше само джуджетата да излязат, за да ги посрещнат.
Беше на два етажа, като горният бе притиснат от скосен почти до земята покрив.
Зад нея се мъдреше една по-малка и не
толкова колоритна постройка, която вероятно се използваше за стопански цели.
Когато колата се приближи, отвътре изхвръкна с лай голямо сиво-черно куче и се
втурна срещу нея.
- Няма да сляза за нищо на света! - заяви
София и се заключи, щом спряха пред широката желязна порта.
Вместо седемте джуджета от хижата излязоха
мъж и жена на почтена възраст, разпознаха племенника си, развикаха се и
замахаха с ръце. Бяха толкова неподправено радостни, че на София й мина през
ума колко би било добре, ако по света имаше повече такива хора. Вуйчото на
Борис веднага се досети защо спътничката му не слиза от колата. Хвана кучето за
нашийника и го закачи на синджира, който висеше на дълга тел, опъната от хижата
до стопанската постройка. Овчарката се разлая недоволна и издрънча с веригата,
опитвайки се безуспешно да си възвърне свободата.
Чак тогава София реши, че вече може да
слезе от колата. Стана й неудобно, че се показа такава страхливка, и от
притеснение, когато се запознаваше с роднините на Борис, не им чу имената. За
известно време беше като глухоняма. Можеше само да се усмихва и да кима
вежливо с глава. Възторженото посрещане я смути допълнително. Не бе свикнала
непознати хора да я прегръщат така задушаващо. За миг дори си помисли, че погрешно са изтълкували
идването й с детектива.
Настаниха ги на таванския етаж. Стаите им
бяха разположени една срещу друга, разделени от тесен коридор. Имаха еднаква
подредба - две двуетажни легла, очукан талашитен гардероб и масичка с две
разкривени табуретки върху избеляло килимче по средата на помещението. Всяко от тези
столчета трябваше да има табелка: „До 50 кг!" Гардеробът - „Не вдишвай, когато отваряш!",
а одеялата - „По-добре
умри от студ!"
Най-екзотично и възбуждащо бе това, че тоалетната
се намираше чак в другия край на двора, а за да се стигне до нея, минаването
покрай вързаното псе бе неизбежно.
Всичко беше съвсем различно от представите
на София за горската идилия. Романтиката, която изпитваше, гледайки календари
е планински пейзажи или реклами за еко туризъм, се пръсна на хиляди парченца
като предно стъкло на автомобил при челен сблъсък.
Вечерта, след като се нахраниха под строгия
надзор на вуйната, която не признаваше „не" за отговор, щом ставаше дума
за храна, се качиха да спят, като оставиха вратите на стаите си отворени.
-Нали ще изчакаш първо аз да заспя! - подвикна
София от леглото си.
-Предупреди ме, когато започнеш да заспиваш
- пошегува се Борис, опитвайки се да я накара да се отпусне.
Направило му бе впечатление, че откакто
пристигнаха, беше станала по-мълчалива и непрестанно се оглеждаше.
тук?
-Ако имаш по-добро предложение, давай!
Чу се почукване откъм пода и диалогът от викове
трябваше да се прекрати.
-Не ти ли харесва тук? - чу шепот София и
видя силуета на Борис в рамката на вратата.
-Намираме се в миналия век. Не, в по-миналия.
Защо не са си взели поне един генератор? Аз не бих могла да живея без светлина,
без баня и с дупка в пода вместо тоалетна.
Нищо не й отговори и тя прие мълчанието му
като иронично снизхождение към претенциите й.
-Аз мога да живея в гората! - сопна му се.
- Само че няма да се откажа от нищо, което подобрява хигиената или допринася за
по-доброто ми здраве. Дори и мебелите си ще направя сама! Имам толкова идеи!
Не вярваш ли?
В ентусиазма си бе повишила тон и отново се
чу чукане откъм пода.
-Заспивай, утре изчезваме!
Думите му я изненадаха, но и поуспокоиха.
Нямаше нужда да се инати или да му демонстрира колко зле се чувства в тази
обстановка.
Беше я разбрал и я накара да се почувства
странно щастлива и донякъде озадачена. Разбирателството помежду им се
получаваше като по магия - магия, завъртаща ги в танц, в който съществуваха
само те двамата и в който скоро щяха да разберат кои са важните неща в живота
им.
Глава
V
Предателството
Борис си измисли никакво телефонно
обаждане, с което уж го викаха спешно в града, и така с лъжлив претекст се
сбогуваха с напълно разочарованите хижари.
Към два часа следобед вече седяха на една
пясъчна дюна и гледаха как морските вълни заливат безкрайния златен плаж.
-Когато разбера, че ми е дошло времето да
умирам, ще направя като старите ескимоси, само че ще отида не в ледената
пустош, а на някой закътан плаж. Ще легна, ще се свия на брега и докато дойде
смъртта, ще слушам гласа на морето. -Само така няма да ме е страх - изрече
София толкова замечтано, сякаш това бе най-съкровеното й желание.
На Борис му се прииска да я прегърне, да й
каже, че няма да позволи повече някой да я заплашва, но сдържа порива си.
Когато я погледна, разбра, че не страхът от смъртта я вълнува толкова. Очите й
грееха от любов пред пенещото се море. Не му се искаше да анализира същността
на това приятелство, фактът, че беше толкова близо до нея и че без притеснение
му доверяваше мислите си, беше достатъчен.
-Може някой друг да ти стане по-близък от
морето - изрече спонтанно и веднага съжали.
Не можеше да повярва, че е изгубил контрол
и се държи като в евтин любовен роман. Идеше му да си завре главата в пясъка.
Вечерта се настаниха в малък крайбрежен хотел,
който приличаше по-скоро на сносно общежитие с дадени му на сляпо три звезди.
Наеха си стая с две легла, за да приличат на най-обикновена двойка, дошла за
романтична ваканция. Вечеряха на свещи в градината на ресторанта и без много
да се размотават, се качиха в стаята си. София през цялото време не се раздели
с преметнатата през гърдите й чанта, в която бе сложила ценните предмети.
-Трябва да разберем какъв е смисълът на
написаното. В него се крие разковничето. Имаме нужда от повече информация -
замислено каза Борис, когато най-сетне разгледа тефтера на дядо й.
-Ще ни трябва компютър - отвърна София и
влезе в банята.
Тъкмо бе пуснала душа, когато се дочу звън.
Не беше нейният телефон.
-Кой звъня? - попита, когато се върна в
стаята.
Беше й неудобно да разпитва Борис за
личните
му разговори, но обстоятелствата налагаха
да загърби принципите си.
-Никой - отвърна той и София реши, че й се
е причуло.
Нареди предметите на леглото си и седна до
тях.
-Най-странно ми е това човече. Няма да го
вадя от кутията. Страх ме е да не се счупи. Уж е от метал, а виж колко е
леко.
-Може да е кухо.
-Не ми се вярва.
-Казах ти, че ни трябва компютър.
-Кое е в колата?
-Лаптопът ми. Нали съм детектив. Имам и камера,
и други неща.
-Какво?
-Извинявай, че не ти казах, беше ми излязло
от
ума...
Борис се обърна и забеляза, че София се
опитва да скрие усмивката си зад падналите покрай лицето й коси.
-Смееш ли ми се?!
-Не се сърди - отвърна му тя и виждайки
сбърчените му вежди, се опита да изобрази сериозна физиономия. - Хайде стига!
Стана ми смешно от начина, по който заяви „нали съм детектив" - изимитира
го и важно изпъчи гърди.
-Вече все така ще ти говоря - закани й се
той уж на шега, но нещо не беше както преди, твърде сериозен изглеждаше.
-Отивам да донеса компютъра - каза й и излезе
от стаята.
Намираха се на последния, шестия, етаж и
прозорците им гледаха в противоположната на брега посока. Беше началото на юни,
а повечето от хотелите бяха пълни с туристи още от края на април. За западняците
нашите температури през пролетта бяха достатъчно високи, за да започнат
ежедневно мумифициране, излежавайки се на златистите плажове. Другата
причина, която ги караше да доприпкат толкова отрано при нас, беше стремежът да
избягат за малко от тежкото бреме на презадоволения си живот, осигурен от
социалните помощи, които техните държави им отпускаха. Раздърпани като клошари,
те обикаляха неуморно крайморските ни селища. Но бяха само част от лавината,
заливаща бреговете ни всяко лято. Другите идваха от север и изток, подгонени от
метеорологичните условия. Бяха толкова богати, колкото и социално слабите от
Запада, но в родината си минаваха за заможни, щом можеха да си позволят
почивка в чужбина. Идваха и наистина богати руснаци и украинци, но те направо
си купуваха имот или хотел вместо да плащат на друг. В последно време се
престрашиха и започнаха да ни гостуват румънци. Може би си мислеха, че сме
забравили за заграбването на Добруджа и за принудителните изселвания.
Навсякъде, където и да отидеше човек,
чуваше все чужда реч. Точно в такъв момент най-доброто бе всеки българин да си
сложи розовите очила, да забрави, че най-притегателното нещо за гостите ни са
ниските цени, и да си помисли ей така - за самочувствие, че всички тези лутащи
се души са дошли, за да видят красотата на природата ни, останките от славното
ни минало в музеите и разбира се, не на последно място - заради
най-чревоугодническата кухня в света. Може пък розовите очила, а не
християнството да са ни съхранили като нация след пет века турски ритници по
задника!
Паркингът на хотелчето се намираше в задния
двор, а Борис го нямаше вече от половин час. София смътно усети безпокойство и
прибра наредените върху кревата предмети в дамската си чанта. Извади от сака
документите и портмонето си и също ги напъха при тях. Действаше без план, като
по тревога. Излезе в коридора, решена да избяга дори при най-малкия признак за
опасност. Не използва асансьора и заслиза по стълбите. По това време на вечерта
всички гости на хотела бяха по заведения и коридорите пустееха. На рецепцията
и в задушното тясно фоайе също нямаше жива душа. Тази липса на хора й подейства
като своего рода предупреждение и подозренията й, че в този момент се случва
нещо лошо, нарастваха с всяка нейна стъпка. Стана още по-внимателна и преди да
излезе от хотела през голямата стъклена врата, видя Борис да разговаря с
някаква жена. Бяха встрани от уличното осветление, но не достатъчно, за да се
скрият съвсем. Дъхът й секна. Непознатата беше млада, наконтена блондинка и
стоеше пред него е ръце на кръста, сякаш му се караше. София нищо не можеше да
чуе от разговора им. Жената започна да ръкомаха, а Борис само мълчеше и
слушаше. Приличаше на семейна свада, но в този момент единствената мисъл,
обсебила София, беше как да изчезне незабелязано и да избяга колкото е възможно
по-далеч от този мъж. Видяното би могло да се квалифицира само по един начин -
предателство.
Измъкна се от страничната врата, която се
използваше от персонала, и излезе в тъмната пресечка. Крачките й ставаха все
по-забързани, докато накрая вече тичаше към автогарата. Минаваше десет и от
разписанието разбра, че последният автобус е заминал преди три часа. На
стоянката наблизо имаше едно такси и без много да му мисли, седна на задната
седалка и каза на шофьора:
-За Бургас.
-И аз съм за там-направи опит да се
пошегува той и потегли.
Мъжът на няколко пъти се опита да поведе
разговор и тъй като не беше удостоен дори с поглед, се намуси и обидено
занатиска педалите. София беше толкова отнесена, че не забеляза кога таксито
спря пред железопътната гара на Бургас. Качи се на първия тръгващ влак без
никаква идея за крайна цел... Постепенно изненадата и обидата, които почувства
първоначално, прераснаха в силен гняв. Беше ядосана на себе си. Не можеше да
си прости, че толкова наивно бе позволила на Борис да се доближи до нея.
Дори името му й се запречваше па гърлото.
Как не бе усетила, че е змия, и се беше подвела от привидния му чар. Толкова го
мразеше в този момент, че й се прииска да го разкъса на парчета. За пръв път в
живота си се беше влюбила и бе повярвала, че най-сетне е открила принца от
мечтите си.
Имаше чувството, че сънува някакъв кошмар.
Всичко й изглеждаше така, сякаш се случваше не на нея, а на някой непознат.
Намираше се на място, където не трябваше да бъде. Играеше живот, който нямаше
начин да е нейният. От изтощение, както си седеше на седалката в празното
купе, заспа. Събуди се и видя през захабения прозорец, че влакът е спрял на
някаква голяма гара. Беше тъмно и не се виждаше табелката е името й. Не че то
имаше някакво значение. Провери дали чантата е непокътната, защото бе заспала върху нея.
Преметна я през гърдите си и побягна навън, молейки се да не е свършил престоят на
влака. Скочи на перона в последния момент и тръгна към такситата.
Слезе
в центъра на града и се заразхожда по пустите улици, докато градът се разбуди.
От обявите във вестниците си нае стая в частен апартамент. Така не беше нужно
да се регистрира и нямаше да остави следа. Сега вече бе сама и трябваше да си
състави план на действие за повече ефективност. Не можеше да се прибере у дома
и да се направи, че нищо не е станало, защото бе решила за нищо на света да не
дава никому вещите на дядо си и баба си. Това можеше да й коства живота, но
щом ще се мре, поне да има за какво. Бе видяла какво се опитаха да направят със
Стоянов и нямаше намерение да седи и да чака да я сполети подобна
„злополука".
Стаята,
която нае, беше в жилището на шестдесетина годишна наперена пловдивчанка, която
от самото начало на запознанството им й даде да разбере, че изобщо не се
интересува от нея, стига да си плаща редовно наема. Остави й ключ от
апартамента и с това завърши срещата им. Личеше си, че има опит в нелегалния
бизнес.
Още първия
ден, след като се върна от супермаркета, където бе отишла да си купи нещо за
ядене, откри, че хазяйката е влизала в стаята й. Навярно бе останала много
разочарована и озадачена, след като не е намерила нищо, което да я информира за
наемателката й. Косъмът, който София бе сложила до бравата на заключената
врата, си беше на мястото, но наперената хазяйка не е подозирала, че има още
един при пантите. Той липсваше, което показваше, че незаинтересуваността й е
само привидна и от нея всичко може да се очаква.
Върху един
бял лист София нахвърли приоритетите на търсенето си. Точка едно гласеше: „Да
определя значението и произхода на предметите!" Второ: „Да проверя
номера на черната кола." По навик го бе запомнила. Обичаше да се забавлява
с числата. Помнеше още телефонния номер на баба си, макар постът да беше закрит
от десет години. Не можеше да забрави нито едно число, имащо отношение към
живота й. В паметта й се бяха запечатали дори рождените дни на приятелите и
роднините.
На трето
място записа: „Кой е Борис Митрев?!"
Разочарованието
достигна своя връх и потисканата до този момент мъка избухна в гърдите й. Хвърли
се върху леглото и заровила лице във възглавницата, се разрева с пълно гърло,
както не й се бе случвало от дете. Мислеше си, че е силна, самостоятелна жена,
която няма да позволи на никого да я разплаче.
Каза си го
на погребението на баба си. Искаше да е като нея, а не знаеше, че и след
толкова години вдовство Кана доста често плачеше над снимката на починалия си
съпруг. Правеше го тайно, защото така бе научена. Беше израсла във време, в
което е нямало място за сантименталности.
Когато
най-сетне се поуспокои, София отново се зарече да не допуска това да се
повтори. Вече никой мъж не биваше да се докосне до сърцето й. Стана от
леглото, изтри сълзите си и седна пред масичката. На връщане от близкия
супермаркет спонтанно се бе отбила в една книжарница. Обичаше канцеларските
материали, наредени по рафтовете. Купи си голям тефтер, защото реши, че ще й
потрябва. Сега го разтвори и също като дядо си сложи на първата страница името
си. На следващата прехвърли на чисто задачите, после изписа числото четири и се
замисли. Другите въпроси, които я
измъчваха, можеха да почакат и тя задраска четворката. Като за начало трите й
се сториха напълно достатъчни, а и не бяха много лесни. Решението им щеше да й
отнеме доста време.
Колкото
повече разбираше, че няма връщане назад, с толкова повече решителност се
изпълваше сърцето на София. Умът й работеше целенасочено и мисълта й бе по-ясна
от всякога. Ако баба й - единственият човек, който я познаваше добре, беше
жива, щеше веднага да я попита дали не се състезава с някого. Но старата жена
беше в гроба и нямаше кой да каже на София, че любовта, която изпитва, й дава
тези невероятни сили и чувственост, бушуващи в нея. Трябваше това да й се
случи. Щеше да разбере някой ден, че без любовта човекът е като сирак - цял
живот се лута като изгубен.
Основната
грижа на повечето хора е да са сити и да имат собствен покрив над главите си.
Обикновено те така възпитават и своите деца. София
точно от това
най-много се страхуваше - от рутината. Осъзнаваше, че сега съдбата й дава шанс да не
затъне в блатото на сивото съществуване и не биваше да го пропуска. Пък и
нямаше друг избор. Връщането й у дома щеше да е не само безславно, но дори и
може би по-опасно, отколкото разследването, което вече бе предприела.
Глава VI
Ангел
хранител
София
много пъти бе идвала в Пловдив. По-често по работа, но понякога - само за да
се разходи из красивия град и да почувства
атмосферата на древното му минало, просмукана в
старите дървета, в камъните, в основите на къщите и навсякъде, където се спре погледът. Магията първо се усещаше със
сърцето и чак тогава очите, ушите и обонянието се събуждаха
за света, в който миналото оживяваше. Виковете на калайджиите и коминочистачите заглъхваха надолу по сенчестата уличка.
Притичваха натоварени със стоки чираци и ратаи следваха наконтените си
стопанки, които прикриваха от слънцето белосаните си лица с дантелени
чадърчета, а облечени в шарени носии селянки мъкнеха огромните си кошници към
пазарчето. От време на време изчаткваха по камъните копитата на кон, воден за
поводите от засукал големите си мустаци як мъжага. Наблизо кънтяха ударите на
ковашкия чук. Дюкяните отваряха в ранни зори и чираците пръскаха с вода
плочниците, за да не вдигат прах, като метат. София най-много обичаше да
присяда на някоя пейка в близост до чешма и да наблюдава хората, които пият
вода. Едва ли някой от тих сс бе замислял кой е построил тази чешма, но всеки,
утолил жаждата си в летните жеги, изпитваше благодарност, че я има.
София
имаше много състуденти от Пловдив, но никога не ги бе търсила. Предпочиташе да
мисли, че са щастливи и живеят някъде със семействата си, доволни от
постигнатото. Харесваше й сама да обикаля из стария град, да разглежда
магазините, а като се умори, да седне до някоя масичка на главната улица и да
се наслаждава на анонимността си. Това бе градът на нейните фантазии. И бързо
започна да се примирява с факта, че неговите жители заменяха повечето гласни
в думите с „и".
Правеха го
несъзнателно и ако кажеш на някой пловдивчанин, че говори на диалект, ще ти
заяви, че и по телевизията говорят така. Да, но по техните кабеларки.
Без да съзнава,
именно на пловдивската гара бе слязла София, само че този път не й бе до
разходки. Дори като разбра къде се намира, й стана някак чоглаво, че мрачните й
мисли биха развалили чара на този град.
Докато
седеше в квартирата си и се чудеше откъде да започне, телефонът иззвъня.
Номерът, който излезе на дисплея, не й бе познат и тя се поколеба дали изобщо
да отговори.
-Да? -
реши се най-сетне.
-Защо
избяга?
-Видях те
с онази зад хотела! Не отричай! Каквото и да ми кажеш, вече не ти вярвам. Не
те е питала само
колко е часът, нали?
-Трябва да
те видя. Не съм те мамил. Само премълчах някои неща.
-Ти за
ненормална ли ме имаш?!
-Не бива
да си сама. Искам да ти помогна!
-От къде
на къде мислиш, че съм сама? И как ще ми помогнеш? Като ме избавиш от бремето
на вещите ли?
-Ако ми
трябваха, имах много възможности да ги взема. Наистина искам да ти помогна.
Само ми позволи всичко да ти обясня! Моля те!
София
усети, че отново започва да му вярва, и побърза без никакво обяснение да
прекъсне връзката. Изключи телефона и го прибра в чантата си.
Обаждането
на Борис я беше изкарало от релси. Всичко, което бе планирала да свърши през
този ден, й се струваше безсмислено и маловажно. Отказа се да прави каквото и
да било. Започна да си мисли, че може да е скрил някои неща за нейно добро. Но
осъзна, че и малтретираните съпруги все си измисляха някакво оправдание за
издевателствата на типовете, за които бяха омъжени. Ядоса се на себе си и на
раздвоените си мисли. Винаги, когато имаше по-близки отношения с мъже,
решителността, която бе една от отличителните й черти, се разцепваше като
дъска за огрев и й оставаше единствено бягството. Сега беше същото. Или
почти, защото за пръв път изпитваше толкова силни чувства.
Привечер
се сети, че трябва да се обади на шефа и да му поиска няколко дни отпуск,
затова отново включи телефона си. Разговорът не мина никак гладко Надутият
тлъст пуяк, който бе и собственик на фирмата, веднага се възползва от дадената
му възможност да й съобщи, че щом не й се работи, ще е най-добре повече да не
идва в кантората. Казано без увърталия -
направо я уволни, За пръв път от толкова години той имате основателна причина
да го направи. фактът, че си вършеше съвестно и без грешки работата, според
него не компенсираше пренебрежителното й отношение към личността
му, е което уронваше авторитета и накърнявате егото му. Така Coфия, която
винаги бе работила коректно, загубя службата си само с едно телефонно обаждане.
Ако бе вложила повече усърдие във взаимоотношенията с началника, а не в
счетоводните баланси, сега нямаше да е безработна.
Цялата
тази ситуация обаче имаше и положителната си страна - повече нямаше да й се
налага да търпи мазната му мутра и тъпите му подхвърляния за женската същност.
Щеше завинаги да изчезне от главата й - всичко, което мислеше за него, не се
бе поколебала да му го казва всеки път, когато нарушаваше личното й
пространство.
Потънала в
размисли, не се сети да изключи отново телефона и внезапното му иззвъняване я
стресна. Вече знаеше кой я търси, затова без никакво предисловие натисна
бутона и извика:
-Как
намери номера ми?
-Лесно. Ти
си на сметка - отвърна й със спокоен глас Борис.
-Това е
незаконно!
-Не ме
интересува! Искам да се срещнем! Моля те, довери ми се само още един път!
-Ще ти е
напълно достатъчно, нали? Как не те е срам!
-Ще ти
отговоря, като се срещнем.
-Аз ще ти
се обадя - отвърна София и изключи телефона.
На Борис
тези думи му прозвучаха като обещание за среща, но София си търсеше повод как
да се отърве от
него. И въпреки това, въпреки здравия разум, който й подсказваше да стои
по-далеч от детектива, идеята да се срещне очи в очи с него много я изкушаваше.
Тази нощ
не можа да спи добре.
„Ами ако
наистина иска да ми помогне!" - мислеше си обнадеждена.
Имаше
нужда от Борис. Така й се искаше да му се довери.
Върху
отсрещната стена изпълзя огромна черна хлебарка. Стана от леглото, взе обувката
си и с рязък удар я размаза. Притика я зад шкафа и тежко се отпусна на една
табуретка.
- Не мога
повече! - заприказва на себе си. - Не мога да въвличам приятелите си, никого не
мога да моля за помощ, а ако Борис е искрен, може би той е единственият, който
ще ми помогне!
В момента,
в който окончателно взе решение, че трябва да рискува и да се срещне с него,
клепачите й натежаха. Угаси лампата и без да поглежда колко е часът, мушна се в
леглото и моментално заспа. Присъниха й се странни кошмари, които нямаха край и
се преливаха един в друг. Когато се събуди, слънцето тъкмо порозовяваше небето
на изток. Чувстваше се отпочинала и беше готова да посрещне предизвикателствата
на новия ден.
Сутринта
започваше чиста и усмихната без нито едно облаче, а лекият ветрец избистряше
ума и разсънваше забързалите се за работа хора.
София се
изми и излезе на терасата. Отнякъде долетя аромат на прясно сварено кафе.
Прозорците на околните жилища стояха отворени заради летните горещини и на
повечето от тях бяха окачени мрежи против комари.Чуваха се мрънкащи гласчета,
които по всяка вероятност протестираха срещу детските градини и ранното
ставане. За жителите на града беше ден като всички останали, но не и за София.
Още щом
отвори очи, си спомни за взетото през нощта решение, прибра всичките си вещи в
чантата, остави на масичката ключовете и напусна апартамента. Надяваше се повече
никога да не й се налага да наема подобна квартира. Цялата обстановка - някак
си аскетична и стерилна, префърцунената хазяйка, която уж не се интересува от
наемателите си - всичко това й напомняше за филм на ужасите.
Седна пред
едно кафене в центъра на града и чак тогава се обади по телефона на Борис.
-Ако
познаеш къде се намирам, ще се срещнем - каза му.
-Дай ми
жокер!
-Чакай да
помисля. Знаеш ли какво се сетих! Телефонът ми е от новите, с джипиес. Защо
досега не си ме открил по него?
Ти го
държеше изключен.
-Значи си
пробвал! - изненада се София.
-Мина ми
през ума, но не съм. Аз не те преследвам, искам да ти помогна.
-Защо?
-Защото си
в опасност! - почти извика Борис. - Кажи ми бързо къде да те намеря! Избери
място, по- далечно от това, където си в момента, и бягай, чуваш ли?! Хвърли
този телефон и бягай!
София му
повярва. Този мъж имаше огромно влияние над нея дори и от разстояние. Погледна часовника
си.
-Не знам
къде си, но ако до довечера не си у дома ми,
всяка по-нататъшна намеса в личния ми живот ще я
приема за насилие.
Остави го
до чашата с неизпитото кафе на масата и тръгна към гарата. Изведнъж осъзна, че
както Борис се бе сетил да я издири чрез телефона, същото можеха да направят и
бандитите, които я преследваха. Тези опасения я накараха да застане нащрек и
започна да се оглежда. Търсеше в лицата на разминаващите се с нея хора
прилики с онези от черната кола. Никъде по улицата не видя мъже, облечени в
тази жега със сака. При мисълта, че Борис също
ходи костюмиран, я досмеша. Даже и в планината беше с костюм. Очевидно бе
някакво детективско хрумване. Сети се за комисар Коломбо и за прочутия
му шлифер. „Добре поне, че Борис не е нахлупил бомбе" - рече си и отново
се усмихна.
Когато
пристигна на гарата, огледа внимателно чакалнята. Всички пътници и посрещачи
изглеждаха безобидни, обсебени от собствените грижи. Това донякъде
й подейства успокояващо и отиде на касата да си купи билет. В момента, в който
изправи глава и погледна към гишето, забеляза мъжете, от които толкова се
боеше, че ще я намерят - на не повече от две крачки стояха преследвачите й.,
Делеше ги само едно стъкло. Без да издаде дори звук от изненада и уплаха, София
се дръпна назад зад другите хора на опашката, но беше късно - бяха я видели и
тичаха към вратата, водеща към чакалнята. Озовавайки се по средата на гаровия
салон, тя безпомощно започна да се оглежда, не знаейки накъде да поеме. В този
критичен момент някой я сграбчи за ръката и я повлече към изхода. София сляпо
се подчини. Косо погледна към мъжа, който стискаше ръката й до болка. Беше
Борис. Събитията се развиха толкова светкавично, че не можа да разбере кога
стигнаха до колата му.
Бързо
седна зад
волана и с бясна скорост потеглиха, като не спряха на нито един светофар с
червена светлина.
София
предпочете да запази мълчание. Зарязаха колата в някакъв комплекс от редици
сиви сгради в западната част на града. Пред един от блоковете се прехвърлиха в
друга кола.
Чак тогава
някак си й се изплъзна от устата:
-Крадем ли
я?
-Не, на
един приятел е. Правим замяна. Не ме гледай така! - засмя се Борис и извади от
жабката ключовете. - Видя ли? Не я крадем.
-Ти пак си
ме излъгал - поклати глава София. - Иначе няма как просто така да си ме намерил
на гарата, нали?
Въпреки че
я бе отървал от горилите, тя отново се почувства предадена. Ядът я обзе и макар
че се опитваше да изглежда спокойна, искаше й се да го удари с юмрук в лицето.
Вместо това постъпи като жена със самоуважение и прие да изслуша обяснението
му.
- Нямах избор! Ти избяга, а не исках
допълнително да те плаша. Трябваше сама да осъзнаеш, че съм ти нужен.
И този път
разбра, че каквото и да й каже, щеше да му повярва. Здравият разум отстъпваше
пред интуицията. Долавяше, че има нещо неизказано между тях.
-Това е
гадно! - извика, решила да не се предава без бой. - Тръпки ме побиват от
зловещия ти подход. Никой нормален човек не прави така! Ти си психопат!
-Не съм!
Обичам те!
-Обичам
те.- повтори по-спокойно и щеше да продължи все в този дух, ако София не го бе
прекъснала.
-Никога
повече не го казвай! Никога! - изрече, стресната от обяснението му. - Звучиш
още по-шантаво. Ако така мислиш да се оправдаваш, предупреждавам те, че не си
попаднал на подходящия човек!
-Не беше
оправдание. Още щом те видях, се случи нещо, независещо от мен. Сигурен съм, че
и ти го усети...
Борис си
даде сметка, че вместо нещата да се оправят, се чувстваше още по-объркан.
Никога не се бе замислял как ще каже на жена, че я обича, а още по-малко - как
тя ще реагира. Не бе очаквал, че това ще стане по този начин.
-Замълчи,
моля те! - гласът на София потрепера. Страхуваше се да не се разплаче. И в
нейните представи за романтична любов нямаше подобен сценарий.
-Защо
мислиш, че неотлъчно те следвах? Защо те спасявах от тях? Защо не си признаеш,
че и ти ме харесваш? - продължи Борис, решен да не оставя отношенията им
половинчати.
-Колко
пъти си ме спасявал? - хвана се за думите му тя. — Не е ли само сега?
-Жената, с
която ме видя да говоря, също бе дошла за теб - Борис включи на скорост и
най-накрая потеглиха. - Ще те заведа на едно място, където никой няма да ни
открие, и там ще ти разкажа всичко.
-Нямаш
представа кой е по петите ни! - въздъхна той. U Моля се да не съм и аз виновен
за това, което ти се случва. Животът ни никога няма да е същият, ако все пак
останем живи.
И като
видя как ръцете в скута й потреперваха побърза да
я успокои:
-Сега съм
с теб. Обещавам ти, че няма да те оставя нито за миг сама. Няма да им позволя
да те доближат!
-Не се
страхувам за себе си... - тихо изрекоха устните й.
Не посмя
да го погледне. Надяваше се да не я е чул и като извърна глава към прозореца,
се загледа в издигащите се на хоризонта планини.
Не видя
щастливата усмивка върху лицето на детектива. Той бе получил отговор на
най-важния въпрос, който го вълнуваше, откакто срещна София.
Професорът разкрива същността
на
артефактите
За
най-голямо учудване на София поеха на изток по магистралата. За нея в тази
посока съществуваше само морето.
-Къде
отиваме? - попита.
-Има едно
градче, в което нашите ме водеха всяко лято. По цяла година живеех с едничката
мисъл за двете седмици щастие там.
-Къде е?!
- настоя София, но по хитроватата му усмивка разбра, че ще продължи да я
измъчва.
-Отиваме
на морето! - спонтанно извика тя, но се овладя и изобрази невъзмутима
физиономия. - Мислиш ли, че ще можем някъде да се скрием? Ако е толкова
сериозно, колкото казваш, ще ни се налага все да се местим.
-Не, няма.
Ще видиш, че ще се скрием. Обещавам ти.
Покровителственият
му тон я възмути.
-Нали не
мислиш, че без теб нямаше да се справя?! - рязко му заяви тя. И без да дочака
отговор, продължи в същия дух: - Ако се държиш с мен като с невзрачна, слаба
женица, ще трябва да хванем различни пътища!
Извинявай,
май наистина прекалявам! Не очаквах, че ще реагираш така. Не исках да те
засегна. Знам, че ако продължавам, всичко ще свърши твърде рано.
Сега беше
ред на София да зяпне от изненада. Не бе чувала мъж да говори така разумно.
Борис спря
колата в първата пресечка и откачи колана си.
И занапред
ще греша, но съм с теб и няма да те зарежа, каквото и да се .случи. -Трябва
само да ми обещаеш, че дори и след края на приключенията ни, когато всичко си
тръгне постарому, ти ще бъдеш пак с мен - той я хвана за ръката, опитвайки се
да срещне погледа й.
-Това ми
прозвуча като брачна клетва. Като католическа дрънканица - изтърси София и
забелязала ефекта от „дрънканицата", се опита да му обясни какво е имала
предвид, но още повече се оплете. - Като думите „в болест и здраве, в богатство
и бедност" или „пръст при пръстта, пепел при пепелта". Нали се
сещаш?
-Това
последното го казват на погребения - поправи я той, чудейки се дали го
баламосва, или е
сериозна. - Разбрах! -
изведнъж се досети. - Ти се
страхуваш да ми се довериш!
На София й
стана ясно, че няма лесно да се измъкне, и му предложи компромисно решение:
- Виж,
нека се заемем първо с разследването, а после ще видим какво може да излезе от
нас двамата. Сега само искам това да свърши по-скоро и да се върна у дома.
Помогни ми!
Борис беше
огорчен от отговора й, но безмълвно кимна е глава. После, правейки се, че нищо
не се е случило, продължиха пътя си. Колкото и да отлагаше, София осъзнаваше,
че един ден ще се подчини на любовта, която изпитваше към мъжа до себе си.
Нужно й бе само още някакво доказателство, че е
искрен. Не думи, може би нещо трябваше да се случи.
След
няколко часа пристигнаха в малко градче в южната част на крайбрежието. За
съжаление вълната от никнещи като гъби странни сгради еднодневки бе стигнала и
дотук. Все пак то бе съхранило романтичните си улички с китни дворчета и
квартални бакалии, в които се продава всичко - от конци за шиене до плажно
масло и надуваеми пояси. Двата хотела бяха издигнати на някогашен къмпинг, от
който бяха останали в края на залива само няколко бунгала с веранди. Собствениците
на земята или не бяха се по- лакомили по многото пари, или бяха решили да изчакат
по-добра оферта за нея.
Все пак
строителната треска все още не бе завладяла напълно градчето и улиците светеха
от чистота. Липсваха камионите, превозващи материали и правещи невъобразима
мръсотия, която се носи по въздуха при всеки повей на вятъра. Забраната за строителство
през туристическия сезон очевидно тук се спазваше. Беше като своеобразно завръщане
в миналото, което много се хареса на София.
Къщичката,
в чийто двор влязоха направо с колата през широко отворената порта, се
намираше в северния край на градчето, където някога е бил лозарският район.
Посрещна ги белокос възрастен господин, наметнат с халат, под който около
мършавите му крака висяха бели три четвърти панталони. Багрите на озъбените
дракони и на йероглифите по домашната му роба не бяха съвсем подходящи за мъж,
но пък подсказваха на гостите, че имат насреща си ексцентричен човек, който не
се вълнува от хорското мнение.
Отначало
старецът зяпаше с широко отворени от недоумение очи Борис, който бе слязъл от
колата, но като се приближи, постепенно лицето му се огря от лъчезарна усмивка
и накрая се затича към него с разперени ръце. Халатът му се развърза и гледката
стана още по-комична. Приличаше на огромна пъстра птица с тънки крачета и
малка рошава глава, от която няма спасение.
-Мойто
момче, мойто момче! - викаше, притискайки Борис в прегръдките си. - Най-накрая
се сети за горкия старец! О-о, ти си с дама! - възкликна, като видя София,
която го наблюдаваше развеселена от автомобила. - Боже, ти си се оженил и не си
ме поканил на сватбата!
-Не, не
бих могъл! - отрече веднага детективът.
-Кое от
двете? - закикоти се щастливо от шегата си старецът и лукаво му намигна.
След
няколко минути тримата вече седяха край масата под асмата и разговаряха за
някогашните времена.
Хората
имат навика да забравят злото и винаги, когато се сещат за изминалите години,
предпочитат само хубавите си спомени, а после по инерция заключават
колко по-добро е било всичко в миналото. Като за умрелите - или добро, или
нищо. Макар че повечето мъртъвци бълбукат в казаните на дявола, а от
дрънканиците на живите не им никнат крилца.
-Познавам
го от съвсем малък — радостно чуруликаше на София домакинът. - Всяка година им
давах под наем къщата си в центъра на града, а сега целогодишно вече си живея
тук. Онази я продадох. На сам човек колко му е нужно!
-Кажи й с
какво се занимаваше, преди да се пенсионираш - прекъсна го Борис.
-Бях
преподавател. Защо? Това важно ли е за вас? - в недоумение попита той.
-Не-е!
Кажи й какво си преподавал? По какво си професор? - настоя детективът и изгубил
търпение, сам я информира: - Той е историк! Ако влезеш вътре, ще се шашнеш -
стаите му са пълни с книги и всякакви неща.
-Я чакай,
вие да не сте дошли да ме обирате! - пошегува се възрастният господин, все още
не разбирайки защо е толкова важна специалността му. - Ти, момчето ми, да не
си станал сериен убиец на историци?
Но
детективът го удостои само с усмивка и с клоунски патетизъм продължи да
обяснява на София:
-Той не е
просто професор! Максим Беев! Това е професорът по история на древните българи
Максим Беев!
-Това пък
за какво беше?! - съвсем се обърка старият човечец.
-Чичо
Макси, нямаш представа каква нужда имаме от теб - рече Борис и погледна към София, очаквайки
подкрепа.
Тя се
подвоуми, но като видя напълно смаяното изражение
на новия си познайник, закима утвърдително, решила, че щом Борис
бе преценил, че могат да му имат доверие, защо пък да не опитат.
-Вие май сте дошли по работа - малко
разочарован измърмори Беев, но усмивката му отново засия и той възвърна
предишното си настроение. - Нещо важно ли е? Нали не бързате да си тръгвате?!
-Дори ще се наложи да ни потърпиш малко по-
дълго, ако, разбира се, не ти пречим! - предупреди го детективът. - Не бързай
да се радваш! Трябва да знаеш, че ни издирват. Не е полицията. Ако смяташ, че
присъствието ни те застрашава, ще си отидем, но се нуждаем от теб!
-Малко адреналин на тези годинки ще ми дойде
добре, като нов подтик за живот. Слушам ви!
-Не бе изненадващо, че професорът прие
толкова бързо предизвикателството. Откакто се пенсионира и се откъсна от
света, беше започнал да живее като на сън. Нищо не го радваше, от нищо не
изпитваше емоции. Беше заприличал на отшелник, само дето неговият бог не
вярваше на молитви и ги приемаше за признак на слабост. А когато човек не
намира упование в религията, надява се само съдбата да е благосклонна към него
и да зарадва старините му със смисъл, с някакво чудо. Шестото чувство на
професора му подсказа, че фортуната най-сетне е решила да му направи подарък.
София се опита в общи черти да го осветли
какво им се бе случило от момента, в който отвори писалището и а баба си.
Разказа му за вещите, които беше намерила в него, за мъжете е черната кола и за
изгорялата къща на съседа й. Докато слушаше описанието на артефактите,
старецът притвори очи, лицето му се изопна, а пръстите му се впиха в облегалката на стола.
Вълнението му не остана незабелязано от Борис, който веднага даде знак на София да замълчи, но професорът запротестира, размахвайки
ръце, и тя продължи. В края на разказа й беше толкова сериозен, че въобще не
приличаше на веселяка с разветия халат, който ги посрещна.
- Влизайте
вътре! - изкомандва с нетърпящ възражения глас и без повече обяснения тръгна
към къщата.
Стаите
бяха точно такива, каквито ги бе описал Борис - пълни с купища книги. Те бяха
навсякъде, защото рафтовете по стените не можеха да ги поберат. Изпълваха
секциите в хола, имаше купчини от тях върху всеки шкаф и всяка маса. С книги
бяха запълнени и кожените фотьойли.
Професорът
разполагаше с три стаи, като от хола му се минаваше към другите две и банята.
Помещенията не бяха много големи, но широките прозорци, които стигаха почти
до тавана, ги правеха да изглеждат по-просторни. При тукашния климат това си
беше добро решение.
За голямо
учудване на София Беев ги покани да го последват в спалнята, но когато влязоха
в нея, се разбра, че всъщност тя е повече кабинет, отколкото място за спане.
Имаше си бюро, рафтове, пълни с книги, по стените географски карти, навити на рула,
и в ъгъла голям, стигащ чак до тавана, шкаф с остъклени врати, през които се
виждаха подредените в него артефакти.
Единственото,
което напомняше че тази стая все пак е спалня, бе леглото, сбутано зад вратата.
Изглеждаше не съвсем на място сред всичките тези струпани покрай него книги и
всякакви хартишляци, макар да се намираше в собственото си помещение. Гардероба
и двете шкафчета, за които поради еднаквия им външен вид София отсъди, че са в
комплект с леглото, професорът бе изнесъл в по-широкия хол и кой знае дали въобще ги ползваше по
предназначението им.
Беев се зае трескаво да разчиства бюрото
си. Подаваше купчини папки, картонени кутии и книги на Борис и той ги
подреждаше, доколкото можеше, на единственото празно място в стаята - под
прозореца. Когато свършиха, професорът забърса бюрото с парцал, придърпа двата
стола, които се намираха в стаята, и покани с жест гостите си да седнат. Той
се настани от другата страна на бюрото в голямото си кожено кресло и плесна с
ръце:
-Моля, покажете ми ги! - гласът му потреперваше
от нетърпение и от вълнение. В главата му вероятно се въртяха предположения,
които караха кръвта му да кипи. - Едно по едно, моля!
Ситуацията беше комична. С този шарен халат
и разрошена бяла коса Беев приличаше на кръстоска между стар евреин лихвар и
диригент на Вагнерово произведение. Липсваха само малката шапчица и диригентската
палка.
София бръкна в чантата си, извади дървената
кутия и я сложи на бюрото пред него.
-Не ми казвайте нищо повече! Искам сам да я
отворя! - бързо изрече Беев, извади от джоба на халата очилата си, надяна ги и
се втренчи в рисунката върху единия й капак. - Това е. магически знак - констатира
и хвърли поглед към София. - Нали не си разменяла местата на предметите вътре?
Помисли си хубаво, преди да ми отговориш!
-Сигурна съм, че не - отвърна тя.
-Добре-е-е. Това е стар български символ,
използван за защита. Чел съм, че причинявал на извършилите посегателства над
тайната, която пази, видения и халюцинации. За един слаб ум те биха могли да
се окажат много опасни.
-Това
са глупости - обади се Борис.
-Ако
след векове някой открие варел с радиоактивни отпадъци и въпреки
предупредителния знак го отвори, какво би се случило?! Може радиацията да не се
е разсеяла и хората да се разболеят от лъчева болест - контрира Беев и почука с
пръст по спиралите.
-Но
това е различно!
-Ти
откъде знаеш? Да не би да имаш спомени от древността! Колкото и да ни се иска
историята един ден да стане точна наука и всичко да е ясно като на длан, не е
възможно. Това е като вечния проблем с „истината". Тя има толкова лица,
че ако не се бориш да я докажеш и да обявиш противоречащите й твърдения за
лъжи, просто ей така ще си я носиш в честното си сърце до гроб. Да ви кажа
откровено, забелязал съм, че когато дълго време се опитваш да защитиш дадена
истина, накрая тя е така изпоцапана, че започваш и самият ти да я гледаш малко
със съмнение.
-Искаш
да кажеш, че този знак не е никаква магия, а най-обикновено предупреждение -
спря философстванията му София. - Винаги съм си повтаряла, че не всичко е
това, което изглежда на пръв поглед. Не ми се ще да стана на сто, за да
помъдрея и да се науча да виждам под повърхността.
- Аз знам, че и сега го можеш. Не забравяй, че
ми се довери! - усмихна й се Борис.
В
този момент професорът нададе пронизителен вик и така ги изплаши, че скочиха от
местата си.
Той
беше отворил капака със спиралата и се бе надвесил над кутията с изопнато от
изненада лице. Това продължи няколко дълги секунди при гробна тишина. След това
се строполи като подкосен върху облегалката на креслото си. Борис и София не на
шега се обезпокоиха за здравето му. Приличаше на ударен от гръм, но си бе съвсем наред.
Окопити се бързо и беше толкова щастлив, че не можеше и дума да каже от
вълнение.
-Това е
чудо! - най-сетне промълви и се обърна към София: - Всичко това наистина ли си
го намерила в старото писалище на баба си? Боже, защо на мен не ми се случват
подобни неща?!
-Нали
дойдохме при теб! - припомни му Борис. - Какво има в кутията? На мен на нищо не
ми прилича.
Старецът
се разсмя от сърце.
-Безценна
вещ, момчето ми. Това е ключ и както ни подсказва изящната му и прецизна
изработка, отваря не някоя случайна врата, а гробница, важен храм или царски
дворец. Не ме гледайте така! Защо иначе майсторът ще си прави толкова труд, ако
не е предназначен за врата, зад която има нещо ценно и с голямо значение. Мога
само да ви кажа - намерете бравата!
Професорът
си сложи бели памучни ръкавици и внимателно извади ключа от кутията.
-Няма да
се учудя, ако вратата, която отваря, отдавна не съществува - подхвърли Борис.
-Този
„оптимизъм" ми харесва - заяде се с него София.
-Невероятно!
- възкликна отново Беев. - Толкова е лек! - Занесе ключа до. прозореца и го
заразглежда с голяма кръгла лупа. - Мога да се закълна, че е берилий. Прилича
на алуминий, но не е. Чувал съм, че съединенията му са отровни.
-Може
затова да е знакът... - предположи София.
Той закима
с глава.
-Всъщност
елементът берилий е много по-ценен и по-рядък метал от алуминия. Той е
по-твърд и по-устойчив на топлина. Знам
всичко това за него, защото е свързан с миналото ни. Името му произлиза от
старото българско име на планината Памир, Велур, дадено на минерала берил, в
който е открит химическият елемент берилий. Разбрахте ли? По онова далечно
време около Памир са се намирали българските
княжества Болор, Булор, Булхор. Този метал носи името на българите и се
идентифицира с нас - нещо като наш знак. В днешно време берилият се използва
в технологиите на бъдещето, в самолетостроенето, в ракетната и космическата
техника, в ядрените електроцентрали, електрониката и така нататък. Като него
сме и ние, българите - умни, интелигентни и няма сфера в науката и изкуствата,
за която да не сме дали световни гении.
-Да
не искаш да кажеш, че имаме ключ, внос от Памир? - вметна Борис с насмешка.
-Може
и да е направен там, но не мисля, че вратата, за която е предназначен, се
намира извън сегашната ни територия — отвърна Беев, без ни най- малко да
обръща внимание на сарказма му. — Подобен предмет е намерен в Плиска, но онзи
ключ е от бронз и човечето държи в ръцете си музикален инструмент. Открит е
между Малкия дворец и езическия храм до него. Навярно е бил ползван от царя или
Великия колобър. Не е установено какво отключва. Може дори да не е врата.
;
Професорът замълча за момент.
Мислите
му го отнесоха в онези далечни времена, когато усоите са кънтели от тропота на
конницата, когато чужди владетели са плащали данък и са се молели на боговете
си българите да не се обърнат срещу тях.
-Помниш ли - изведнъж се сети София, - онзи
споменаваше в писмото си храм!
-Кой?
-Комшията, дето му изгоря къщата!
-Права си! - извика Борис. - Пишеше ми да
ти помогна за откриването на някакъв храм. Сигурен съм, че споменаваше именно
храм.
-Къде е писмото? - попита професорът.
-Унищожих го, не мислех тогава, че ще ми потрябва.
Пък и се боях да не ни издаде.
-Много си предпазлив за детектив - подкачи
го София, но той си премълча.
Беев прибра ключа в кутията и я затвори.
Обърна я от другата страна и очите му пак грейнаха.
-Днес чудесата нямат край! - възкликна. -
Знаете ли какво е написано тук?
Борис и София свиха рамене.
-Ей сега ще разберем. Няма нищо по-лесно от
това. Дайте ми само малко време!
Професорът изтича в другата стая, завря се
почти целият в разтворения гардероб и започна да изхвърля от него купища с
книги. След минута доприпка със стара оръфана книга в ръце, седна на мястото си
и нервно я запрелиства.
-Първият знак означава „небе" -
проговори най- сетне и им показа страница, на която имаше таблица с букви и
символи, а над нея пишеше: „Говореща азбука". - Вторият е „земя",
третият означава „вода", а за последния мога да се закълна, че е
„огън". Да, ето го - означава „огън"! Буквите, на които отговарят,
са Ай, Гръ, Йо и Зъ.
-Буквеният превод може
нищо да не означава, но тези четири символа са четирите
стихии, четирите елемента, съставящи и управляващи нашия свят - вметна София. -
Вътре е пръстенът. Какво общо имат с него знаците?
-Не трябваше да го казваш! - Беев я
изгледа сърдито и отвори втората вратичка на кутията. - Voala! - нададе вик и
изсипа пръстена в шепата си. - -Ле- ле-е, каква изработка само! -
бе първата му реакция, а когато се вгледа в гравираното изображение, едва не
припадна. - Това е Барадж!
-Какво?
Не е ли дракон? - попита Борис.
-Това
не е обикновен дракон! - възмути се професорът. - Той е легенда. Наша легенда!
В него се е превърнал някогашният ни цар Албуга-Булгар.
-Не
съм го чувала - обади се София.
-Не,
не, не! Няма го в учебниците. Както и много други важни исторически факти
впрочем. Царувал е отдавна. Почакайте! - и Беев пак хукна към съседната стая,
измъкна една книга от купчината на нощното шкафче и като откри търсената
страница, зачете още от вратата: - „Албуга-Булгар, живял осемстотин и осма -
седемстотин петдесет и пета година преди Христа.
- Това не е било на сегашните ни територии,
нали? - попита София.
-Не,
но не си мисли, че българите не са живели много преди шестстотин осемдесет и
първа година по тези земи. Когато Албуга умира, в легендата се казва, че богът
на българите го превръща в змиевиден люспест дракон и му поръчва да пази
земите на българите. Оттам идват приказките за ламята, за змея. Разликата е,
че фолклорът много се променя през турското робство и змея, който трябвало да
ни пази, хората превръщат в свой враг. Влагат в неговия образ цялата си
ненавист към турците, като забравят, че вината за това наказание е на самите
тях.
-Ти пак
се отплесна - спря излиянията му Борис. - Кажи ни за дракона.
-Аз съм
човек, вълнувам се от много неща. Опитвам се да отговоря на много въпроси,
преди да се явя горе — отвърна Беев, чувствайки се длъжен да се защити. - Вие,
младите, все тичате, не се замисляте, че информацията, която получавате с едно
натискане на компютърното копче, не идва от Светия дух.
-Не се
ядосвай, чичо Макси, както виждаш, дойдохме при теб, а не при компютъра -
зауспокоява го детективът, опасявайки се от нова, по-различна от историята
лекция.
-Добре-е -
закима старецът, - Когато умира, го превръщат в дракон, както вече ви казах.
Този пръстен е принадлежал на пазителя на драконовия храм. Разказва се, че е
имало такъв, и то не само един. Още по-древни царе са били пазители на земите
ни, а в тях са се строели и храмове. Където и да сме се местили, откакто сме се
появили преди милиони години, на всяко кътче по земята, сме оставяли по един
храм, а това ще рече и по един дракон пазител. Чел съм, колкото и невероятно
да ви звучи, че българският народ пръв се е появил на тези земи, които
обитаваме в момента. Стотици хиляди, може би ;милиони години сме се скитали по
света като прокълнати. С познанията и уменията, а и със самия си
ген сме дали началото на много цивилизации, за да се върнем най-накрая в
родината си и дълго да се борим за нея. Мисля, последните сто години
доказахме, че няма лесно та се дадем.
-Да-а,
знам, че наистина звучи фантастично, но има голяма вероятност, деца мои, това
да е ключът към първия храм. Първият! - Беев размаха ръце като вятърна мелница,
после изведнъж се хвана за гърдите и притаи дъх. - Няма ми нищо, не се
притеснявайте! - спря ги, преди да са се втурнали да му правят сърдечен масаж.
- Само малко повече вълнения. Представяте ли си?! Първият храм на Барадж! Той
е някъде тук, в страната ни, а вие имате ключа. Не се чудете защо ви
преследват! Това е най-щастливият ден в живота ми и аз искам да ви благодаря -
не преставаше да бърбори професорът. - Благодаря ви, че направихте клетия
старец щастлив!
-Хайде,
хайде, ако не беше ти, щяхме да се лутаме, без изобщо да знаем какво имаме -
потупа го приятелски по рамото Борис.
Жестът
му бе малко непохватен и накара София да се засмее.
-Приличате
на дружелюбни пингвини. Тромави и вдървени, неспособни да изразят чувствата
си.
-Присъщо
е за жените - не й остана длъжен Борис, - ние правим
важно откритие, а тя ни наблюдава като психолог. И ни се присмива. Чичо Макси,
искаш ли утре да продължим? Май много ни станаха вълненията.
-О-о,
я не се дръж така с мен! - сбърчи вежди професорът.
-И
с мен го прави - подкрепи го София. - Сега донякъде ме успокоява фактът, че не
съм единствената, към която се отнася покровителствено.
-Не
се жалвайте, че ще ви зарежа! - закани им се шеговито Борис. Седна до София и
със същата интонация се разпореди: - Вади следващия подарък от торбата,
Снежанке!
-Напрежението
различно се отразява на хората,
Дядо Коледа - отвърна му тя и се обърна към професора: - Преследват ни, за да
вземат ключа, но знаят ли какво отваря и къде се намира този храм?
-Щом го търсят, значи знаят, че има връзка
е храма, но къде е... много ме съмнява - поклати белокосата си глава той.
-Не знаят - твърдо заяви Борис.
Избягна косия поглед на София, но е това
наля масло в огъня.
-А ти не си ли един от тях?! - извика тя и
така стресна професора, че изпусна кутията на бюрото.
Беев и София се втренчиха в детектива и на
него му се прииска да го нямаше в стаята. Беше настъпил моментът, който
толкова дълго отлагаше.
-Бях с тях. Сега не съм - рече им. - Нали
съм с
вас?
-Боже, момчето ми, какво си сторил!? - прошепна
бавно професорът. - Дано да имаш добро оправдание.
което аз искам да чуя,.. - пребледня София.
Сърцето й се преобърна от неочакваното му
признание. Бе усетила, че има нещо
недоизказано помежду им, но не и ново предателство.
-Не ме гледайте така! Все още съм човекът,
когото познавате!
След толкова лъжи вече не знам дали те познавам!
- сряза го тя. - Искаш ли да ти дам всичко тона и да ми спестиш по-нататъшните
неприятности?
Професорът виждаше как едно красиво приятелство
се руши пред очите му и реши, че трябва да се намеси:
София стоеше гърбом пред
прозореца и Беев за- ръкомаха
на детектива да се приближи до пей и да я успокои, но Борис само вдигна рамене,
показвайки, че е загубил надежда да му повярва отново, Атмосферата заплашваше
да се взриви от чувствата и думите, които бяха премълчани.
Първа не
издържа София.
-Колкото и
да е невероятно, знам, че никога не би ме предал... - изрече бавно и се чуха
въздишки на облекчение. Обърна се и се взря в лицето на Борис. - Дори да бях
сляпа, пак щях да усетя отношението ти към мен. Не мога да ти се сърдя повече,
но Моля те, занапред не крий нищо, което ме засяга! Обещай ми!
-Ти си
невероятна! - промълви той и и прегърна. - Обещавам ти! Нямаш представа какво
ми костваше да ти призная истината!
Професорът
се изкашля, за да им напомни за присъствието си.
Сега, след
като се изяснихме, може ли да продължим?
-Първо
искам всичко да ви разкажи - охлади творческия му порив Борис.
Кимна на
София към стола, той се настани до нея и без да сваля поглед от лицето й,
заговори:
— Наеха ме да открия Стоянов, а не теб. Тогава
приех това като най-обикновена поръчка. При мен дойде жената, която видя зад
онзи хотел. Каза ми, че издирвала изгубените ценности на дядо си. С времето се
случиха някои странни неща, които мс накараха да съм по-внимателен и да
премълчавам известни детайли, които научавах.
-Да, но си
й казал къде живее Стоянов!
-Преди да
го направя, говорих с него. Той ми обясни, че когато го намерят, ще открият и
теб. Че ти си истинската им цел. Архивите в селото на Стоянов изгорели и така
изгубили дирите му. Не можали да открият
семейството на твоя дядо, притежаващо нещо ценно, което толкова години
издирвали безуспешно. Не знам каква е връзката между дядо ти и родното село
на съседа, но разбрах, че и неговата цел са именно нещата, които ти си намерила
в писалището. Но не на всяка цена. Преди да изчезне, ми изпрати писмото, за
което вече знаете и от което аз се отървах. Това е!
-Кои са мъжете, които ни преследват? - попита
София.
-Не можах да разбера.
-А как онази жена ни намери?
-Аз й казах. Не се мръщи! Мислех си, че
като играя двойна игра, ще могат да ми се доверят повече и така да ти помогна.
Но ти ме разкри и се наложи и аз да стана беглец. След разговора ми с нея
възнамерявах да ти разкажа всичко.
-Защо?
Професорът слушаше и погледът му се местеше
ту върху единия, ту върху другия като на тенис мач.
-Защото
поиска да те убия и да й предам предметите. •
-Боже мили! - възкликна Беев и се плесна по
челото. - Какви са тези хора?!
София не пророни нито дума, но лицето й бе
станало бяло като сняг.
Борис хвана ръцете й и продължи:
-Щях да се върна в стаята, да ти разкажа
всичко и заедно да решим къде да избягаме. Но когато се качих горе, теб те
нямаше. Сетих се какво е станало. Настигнах те с колата на автогарата, видях те
как се качи на таксито и повече не те изпуснах от поглед. Последвах те и във
влака, а когато си нае квартира в Пловдив, се върнах за колата. Карах като луд,
защото се страхувах, че ще решиш да се преместиш. Това е.
-Истински
детектив! - възхити се професорът. - И носле, ето ви тук!
Борис
продължаваше да стиска ръцете на София. Искаше му се да бе я срещнал по друг
повод, но знаеше, че никой не избира съдбата си, а многобройните пречки на
пътя им един към друг прие като изпитание, което не би го спряло.
-Още
ли ми вярваш? - с усилие изрече въпроса, чийто отговор бе най-важен в този
момент за него. Втренчи се в очите й. Искаше да прочете в тях нещо повече.
-Да
- кратко му отвърна тя и вече знаеха, че любовта им ще оцелее.
-Ще
ме разплачете! - във фалцет изписка професорът и подсмъркна театрално с пръст под носа. Много
го биваше да преувеличава и да се вживява в роли. Човек, който не го познаваше
добре, би предположил, че е оттеглил се от сцената актьор, а не професор по
древна
история, неведнъж разтрепервал
студентите си на изпити. - Много се радвам, че сте две влюбени гълъбчета,
които цял живот ще си прощават различията, но все пак искам да отбележа, че
трябва да продължим.
„Влюбените гълъбчета" не се възпротивиха
и Борис му подаде копринената кесия. Беев я огледа отвсякъде и се усмихна
доволно.
-Много добре сте направили, че не сте счупили печата - измърмори,
одобрително клатейки глава. Разви златната нишка, която пристягаше отвора на
кесията, и извади от нея металния диск. - Не е от берилий - веднага установи
той. - Сребърен е. Но нямам никаква представа за какво може да е служил.
-Елбетица?
- повтори механично Борис, опитвайки се да разбере дали думата изобщо му говори
нещо.
-Да. По
различните краища я наричат различно - „коло", „грошанка" или
„роджета", както й казват шопите. Често срещан орнамент - предимно по
старинните носии. Има различни варианти. В случая изображението с в най-чистия
си вид - два кръста с общ център и с двойни разклонения в краищата. -
Професорът размаха пръст: - Знаете ли, сетих се, че някога всеки държавен мъж е
носел печат или грамота, с които е доказвал самоличността си. Възможно е това
да е нещо подобно, но от много по-ранен период, преди Първото българско
царство.
-А какво
означава като символ? - попита Борис, когато Беев спря, за да си поеме дъх.
-Добър
въпрос. Би могло да се каже, че елбетицата символизира осемте посоки на
света. Древните българи били много грамотен народ, въпреки унизителната и
обидна история, която се разпространява в училищата и засяда в главите на
сънародниците ни за цял живот.
Тонът му
започна да става все по-гневен и се наложи Борис отново да го отрезви:
-Значи
мислиш, че може да е
печат? Ами посоките на
света?
-Сигурен
съм, че когато му дойде времето, ще разберем - с поугаснал патос отбеляза Беев.
- Казахте, че има и тефтер. Може ли да го видя?
-Разбирам,
твърде лично е - със съжаление рече професорът и като плесна с ръце, добави: -
Но сега единственото, което можем да направим, е да се поровим за повече
информация.
-Може
пък в записките на дядо ми да има нещо - с малко несигурен глас продума София.
Извади
тефтера от чантата си, но продължи да го стиска в ръце. Не обичаше да чете
чужди записки и не одобряваше, когато друг го прави. Смяташе, че четенето на
чужди писма или дневници е крачка към загубване на самоуважението, на което
държеше много. В този момент имаше нужда от насърчаване и го получи.
-Сигурен
съм, че дядо ти точно затова си е водил записки. Сетил се е, че трябва да
остави нещо след себе си. Защо иначе ще го прави толкова неразбираемо -
започна да я увещава Борис. - Може месеци да търсим и нищо да не намерим, а то
да е било пред очите ни в този тефтер...
-Добре!
Стига! - прекъсна го тя. - Знам, че за всичко могат да се намерят логични оправдания. Ето вземи го! - И подаде кожения
тефтер на професора.
отвори, погледна към София, която му кимна,
потвърждавайки решението си. Той го разтвори и запрелиства страниците.
Изражението му ставаше все по- смаяно. Накрая рязко вдигна глава.
-Какъв
е бил дядо ти?!
-Защо?
- смути се София и поруменя от притеснение. Не очакваше такава реакция. Целият
I род говореше за дядо й като за съвършен човек, без кусури, надарен с всички
добродетели, съществуващи на земята.
-Хайде,
кажи! - настоя Беев и добави по-меко: - Важно е!
-Бил
е най-обикновен начален учител. Никога не съм го виждала. Починал през петдесет
и седма година на двадесет и девет.
дивеше се
професорът. - Недоумявам! Бил е доста интелигентен за времето си.
След
смущението София изпита гордост.
-От какво
е умрял? - попита я Борис.
-Не знам.
С баба не сме го обсъждали. Но видях, че последните записки от дневника са от
деня на смъртта му.
-Това е
странно!
-Вижте,
имам предложение! Защо не ме оставите насаме с дневника на господин Янко
Баяров. Обещавам, че до сутринта ще знам повече. Тогава пак ще говорим - рече
Беев. - А сега, марш в леглата.
Когато
прекрачиха прага, той притича след тях и затръшна вратата, без изобщо да ги
погледне. Беше напълно обсебен от записките в тефтера.
Глава VIII
Ключът
купенка
-Здравейте,
деца! - проехтя силен вик, който събуди Борис и София рано сутринта.
Бяха
заспали на дивана в хола. Говориха си до късно и уморени от преживяванията и от
пътуването, неусетно бяха потънали в дълбок сън.
-Добро
утро-о! - провикна се отново Беев и сложи на масичката поднос с две чаши кафе.
- Ставайте! Слънцето изгря преди половин час.
-Бо-о-же,
та то си е среднощ! - опита се да протестира Борис.
-Погрешни
твърдения - отбеляза професорът. - Що се отнася до първото, не съм бог! Второто
можеше и да
е вярно, ако не беше юни или ако се намирахме на друга географска ширина!
-Виждам,
че си в настроение - обади се София. - О! Да не би да си разчел тефтера?
-Целия!
- отвърна той, но се сети за нещо и помръкна.
Изглежда
се почувства неловко и започна да снове от единия до другия край на
помещението. Изведнъж се спря, седна на дивана до София и хвана ръката й.
-Много
съжалявам, миличка! Съжалявам за дядо ти! Той е бил забележителен човек.
-Разбра
ли как е умрял? - попита Борис.
-Хайде,
разказвай, моля те! - не сдържа нетърпението си и София.
-Баба
ти не е знаела от какво е починал, затова не е разговаряла с теб по този
въпрос. Предполагам, че селският доктор, издал смъртния акт, е констатирал,
както най-често се случва, сърдечен удар. Истинската причина е знаел само
твоят дядо и е записал това в дневника си. Кодирал е написаното, за да не предизвика
разследване, което да се окаже в полза на враговете му и да навреди на
семейството. Очевидно така ви е предпазил.
-Той
е бил убит, нали? - пое си дъх София.
-Бил
е отровен, а тогава медицината е била на ниско ниво и не са били в състояние да
го спасят, дори и ако навреме е извикан лекар. Дядо ти наистина е бил
забележителен човек. Не мисля, че в наше време можеш лесно да намериш подобни
личности, които освен висок морал да питаят и такава любов към страната си. Да
се надяваме, че комунизмът не е успял да унищожи истинските българи патриоти,
оцелели след изтреблението през турското робство. Генетиката е една от
малкото съвременни науки, които ми вдъхват надежда за бъдещето. Не може в един
род, чийто прапрапрадядо е оставил костите си на Шипка, да не се роди отново
такъв герой.
-Стига,
чичо Макси! - опита се Борис да го върне отново в реалността.
София
вече бе забелязала, че някои теми особено много вълнуваха стария професор и
той можеше да философства по тях безкрайно. Все търсеше някакво логично обяснение
за „многото проявления на злото". Смяташе, че най-страшните и най-опасните
причинители са религиите и утопиите, използвани за власт и подчинение на
обикновените хора, които живеят честно от труда си.
-Ако
разрешите, ще започна отначало! - изкашля се Беев и с театрален жест ги покани
в спалнята кабинет.
Той
се настани зад бюрото върху удобното си кресло и отвори тефтера на първата
страница.
-Най-отпред,
както и сами сте видели, е името, изписано старателно и със завъртулки, напълно
по тогавашния тертип. Отдавна не бях срещал толкова изящна калиграфия. Освен
всичките си останали качества човекът е бил и естет.
Борис
предупредително се изкашля, защото усети, че мислите на стареца хвръкнаха
отново към миналото.
-Добре,
де! - махна с ръка Беев. - Знам, че сте нетърпеливи. На следващата страница е
знакът, който прилича на два слети охлюва. Има го и върху едната вратичка на
дървената кутия. Пишещият е отбелязал, че според него той предпазва от
посегателство. Мисля, че е избрал този знак, за да пази мисията, с която се е
бил захванал. Знаел е, че е опасно, но е бил толкова запленен, че не е можал да
спре. Следват страници с таблици на имената и значението на дните от
седмицата
и месеците на два езика. И двата български. Днешният - професорът им посочи
колонките в тефтера - и някогашен, древен. Били са му нужни за някакви
разчитания или пресмятания на времето. Има кратки разкази за Барадж, за
елбетицата и таблица с групи букви, знаци и значението им. Няма нищо ново
дотук за нас. По същата тази таблица се разчитат знаците върху другия капак на
кутията. Явно всичко това му е било необходимо за издирването на храма.
-Това
ли е правил? - изненада се София.
-Да
и предполагам, че точно заради това са го убили - кимна Беев.
-
Ами хаптофобията?
-Ще
стигнем и до нея. След тези таблици и обяснения започва дневникът му, който
след разкодира- нето се оказа много по-кратък. Първата страница започва със
стих. Когато го разчетох, разбрах, че е броилка. Вижте я!
-Знам
я! - възкликна София. - Винаги съм си мислила, че баба я е измислила, за да ме
забавлява - и я зарецитира:
-Ан
дан тина, сарака тина, сарака тики-тики. Елем белем, буз карпуз. Чок мок,
страшен рок.
-На
това в нашия край не му викаме броилка, а купенка. И все пак не разбирам какво
общо има с дневника това стихче - рече Борис.
-Използвал
е броилката за ключ! Разбирате ли?
Само ако някой се сетел за това, би могъл да разчете дневника му. Думите са
като стъпки. От препинателен
знак до друг препинателен, без значение дали е точка или запетайка.
Елементарно е! - вълнуваше се професорът и лицето му бе станало червено, контрастирайки със стърчащата
бяла коса. - Ето, вижте! „Ан дан тина" - това означава едно, две, три и
хоп, четете третата дума. „Сарака тина - това е едно, две - и четете втората.
Така си играх цяла нощ. Трудното бе, докато открия, че ключът е в броилката.
Ето на тази тетрадка съм прехвърлил дневника в изчистен вид. Само последният
ден е без превод, затова реших, че може да му е сложил някакъв друг шифър за
по-голяма сигурност. Без думата „хаптофобия", чието значение ни е ясно.
Моето предположение е, че само това е разбрал за убиеца си. Сега ще знаем от
кого да се пазим. Разбрал е, че вече умира, и се е опитвал да остави някаква
улика, та когато му дойде времето, да се възцари правосъдието. Не знам обаче
дали няма да е късно. Може убиецът отдавна да е умрял от старост.
-Значи
това е дневникът му! - промълви София и взе от бюрото тънката тетрадчица с
разтреперани от вълнение ръце.
-А,
още нещо! - лукаво намигна Беев. - Щях да пропусна, а и вие не ме подсещате.
Казах ви, че последната страница не е като останалите.
-Мислех,
че не си я разчел - вдигна вежди Борис.
Професорът
се изпъчи и се ухили победоносно.
-Хайде,
не се дръж така! Знаеш, че искаме всичко да чуем! - не се стърпя София.
-Е,
добре, щом ми се молите! - великодушно рече той. - Най-накрая пише: „Куче -
ляво, змия - ляво осем, курт, което означава вълк - дясно седем. Барадж.
Затвори." За Барадж вече знаете. Мисля, че тези думи са някаква комбинация, която води до дракона или по-точно до храма на
дракона, а от това си правя извод, че той е разбрал къде се намира този храм.
Кажете ми не е ли вълнуващо? Бях готов да се откажа и затворих тефтера. Точно
тогава видях, че подвързията му е добавена, не е негова. Добавена от дядо ти,
за да запази тефтера,
но само това ли?! Беше
направена по същия начин, както някога като дете мама ме караше да си увивам
тетрадките и учебниците, а и книгите, които вземах да чета назаем или от
библиотеката. Тя ме учеше да уважавам чуждата собственост, но един ден дойде
комунизмът и този начин на възпитание стана отживелица. -Добре
де! - подвикна професорът на Борис, който нервно бе започнал да почуква с
пръст по бюрото. - Тогава се зачоплих по подвързията на задната корица. Не знам
с какво привлече вниманието ми. Видях, че много лесно се разлепи и ето какво
открих!
И
той им показа истинската корица, която досега бе скривана от кожената
подвързия. На нея имаше две колонки с думи. Над едната пишеше „добро", над
втората - „лошо".
Според
Янко Баяров всяка от написаните думи е имала и морално значение. Тогава се
сетих за последната страница и ето какво излезе: „куче, ляво шест", нали?
- професорът бутна пред очите им един лист със записки. - „Ляво шест" е
шестата дума от лявата колонка, която е „юг - север". „Змия, ляво
осем" пък е змия, „море". „Курт - дясно седем" става курт -
лято. Усложнява се, така че внимавайте! - предупреди ги Беев. - Змията според
древните българи е богатство, кучето е пазител, а вълкът - магия. В крайна
сметка се получава: пазител - юг - север, богатство - море и магия - лято. Не
мога да съм сигурен сто процента в изводите си, но мисля, че сме на
прав път. Дори и половината
от това да е истина, пак си е напредък и основа за бъдещи проучвания. Вие какво се
умълчахте?
-Чакахме
заключението за комунизма - пошегува се Борис.
-Дядо е
умрял от отравяне - каза София, без да обръща внимание на сарказма му. - Да не
би някой да се е правил на магьосник?
-Какви ги
дрънкаш?! - измърмори детективът.
Професорът
имаше отговор на въпроса й:
-От
десети до седемнадесети ноември, когато е починал дядо ти, са „вълчите
празници". Мислиш ли, че може да има някаква връзка, мила?
-Може да
е съвпадение... - отвърна колебливо София.
-Някой ще
ми каже ли какви са тези „вълчи празници"? - сбърчи вежди Борис. - -Не разбирам
каква е връзката с отравянето.
София
великодушно започна да го осветлява по въпроса.
-През
тези дни всички вещери и магьосници правят магиите си. Събират се на сборища,
които са тайни, разбира се, обменят опит и правят всевъзможни злодеяния. Някои
смятат, че това са глупости, но моето мнение е, че понякога злото придобива
огромни размери и няма как да не нанесе поражения върху добронамерените хора,
които не са си изградили надеждна защита.
-От
фолклора навлязохме във фантастиката - отбеляза детективът и заради това
изявление получи Два укорителни погледа от хора, на които им бе омръзнал
сарказмът му.
Дневникът на Янко Баяров
София
седеше на стола пред бюрото на професора и стискаше в ръце тетрадката, в която
той бе извадил чистия текст от дневника на дядо й. Вече знаеше защо записките
отначало изглеждаха като бълнувания на луд без всякакъв смисъл.
-Искаш
ли да те оставя сама? - чу гласа на Борис. Потопена в мислите си, бе забравила,
че е в стаята.
-Не,
а ще направиш ли нещо за мен? - вдигна поглед към него.
-Кажи
си желанието!
-Искам
ти да ми го прочетеш. Така няма да изпуснем нещо важно.
-Трудно
ли ти е?
-Дори
не съм виждала дядо, а го познавам. Баба ми говореше за него като за жив
човек. В нашето семейство, когато искаха да похвалят някого, казваха, че
приличал на дядо. Ще се чувствам по-добре и по-обективна, ако ти го прочетеш.
Разбираш ли?
-Добре,
дай ми тетрадката!
Борис
взе разшифрования текст от дневника на Янко Баяров, облегна се на стола си и
зачете:
-03.09.57 година
Изпратиха ме да замествам болна учителка в село Хърбел.
Край селото има хълм, който много прилича на гърбица. На него е кръстено
селото. От върха му може да се види морето. Попаднах, като се разхождах, на
стари руини. Ще ги проверя.
06.09.57 година
Намерих още надписи. Вече знам какво е „Барадж". Разказаха ми
невероятна история. Селото е основано още в древността от пазачите на близкия
храм. Има род, на които им викат „капичарите" - думата произлиза от
наименованието на древен езически храм.
08.09.57
година
Май
много питам. Хазяинът ми намекна, че не е хубаво да иманярствам. В селото
мразели тези хора. Опитах се да му обясня, че обичам историята и не правя нищо
лошо, но напразно.
10.09.57
година
Работата
е там, че
нямат нищо против иманярите,
има само определени хора, които си изкарват прехраната с това. Навлязъл съм в
чужда територия. Според мен под хълма се намира древен храм. Старите хора
казват, че над него тегнело проклятие. Някой си бил посякъл крака с лопата,
като се опитвал да повдигне някаква плоча. Глупости! Утре ще отида да огледам
по-щателно.
12.09.57
година
Получих
писмо от анонимен „доброжелател". Казват ми да си отида, защото животът ми
бил в опасност. Вчера отново ходих дотам. Преписах всичко, което можах да
намеря. За известно време ще кротувам и ще говоря само за времето и за дечурлигата.
Някак все ще издържа до първи декември.
20.09.57
година
Мисълта,
че съм на няколко метра от хълма, че ми дава мира. Онзи ден забелязах, че някой
ми е преравял багажа. Взели са ми тетрадката с преводите, но нищо няма да
разберат.
21.09.57
година
Ходих
отново на хълма. Престорих се, че бера цветя за хербарий. Минах от друго място,
обрасло с храсти, и попаднах в дупка. Оказа се, че това е каменно помещение,
полусрутено в едната си част. Странно как иманярите не са го открили досега. Да
живеят проклятията! По каменните блокове, от които е изградена едната стена,
има надписи. Преписах ги, струпах няколко камъка, замаскирах отвора и се
измъкнах. С разтуптяно сърце заслизах към селото. Когато се прибрах, заварих
сина на хазяина в стаята ми. Калин е умен, но много досаден и ме дразни.
01.10.57
година
Заблудил
съм се. Върху онзи хълм са били постройките на пазачите, а не самият храм.
Преведох написаното на онази стена. Разбрах, че храмът е бил пазен от осем крепости
и едната е на близкия хълм. Три се намират под вода. Открих и останалите. Някъде
между тях трябва да е храмът. Но къде?
07.10.57
година
Чак
днес успях да се отскубна от мъжа, който ме следеше. Знам, че е от селото, но
по всичко личи, че някой друг, по-умен, го е наел. Отново влязох в подземната
стая. Пак разгледах стените и зад едно изгнило дърво намерих ниша. От нея
извадих подобна на саркофаг каменна кутия, в която намерих дървена кутийка и
копринена кесия.
Няма
къде да ги скрия, а и мисля, че Калин ги видя през прозореца. Тук шпионирането
е спорт или лекарство против скуката и е съвсем законно. Ще ги изпратя на Кана.
24.10.57
година
Не
се занимавам с нищо друго освен с преподаването. Нямам търпение да се прибера
и да продължа разследването.
10.11.57
година
Предупредиха
ме, че от днес започват „вълчите празници" и магьосниците, които съм
ядосал, ще ми отмъстят.
12.11.57
година
Направих
последния превод на записаното върху стената. Надявам се този храм никога да не
бъде открит. Страх ме е, че разбуних голямо осило и ще има сериозни
последствия.
Не
съкровищата на храма ме плашат, а способностите на дракона, който е там. Не
вярвам описанието „минава през света"да е буквално. Дано грешните
попаднат от грешната страна!
15.11.57
година
Не
ми е добре. Чувствам се без сили. Не вярвам в магии. Лекарят от съседното село
ми нареди да пия чай от лайка. Не ме слушаше, като му обяснявах, че нищо не
мога да задържа, но на излизане ми рече да си сваря ориз. Конски доктор!
16.11.57
година
Казах
на Калин, ако нещо се случи с мен, веднага да изпрати тефтера на Кана. Дадох му
адреса. Май само съм настинал. Гърлото и главоболието не ме притесняват.
Разстройството и гаденето ме подлудяват. Докторът намина отново. Температурата
ми го стресна. Беше под нормалната. Тогава каза нещо, което не очаквах от учен
човек: „Може да са ви урочасали". Не ми се заяждаше. Нямах сили дори да
ставам.
На
седемнадесети знаеш какво е написано - обобщи Борис, когато приключи с
четенето.
-Отровили
са го, нещастниците! - изруга София. - На този шибан доктор кой му е дал
диплома?! И той е бил в заговора!
Тя стана
и зарита гневно купчините книги покрай стената. Детективът я остави да излее
яростта си върху невинната собственост на професора и когато най-сетне тя
седна, все още разтреперана, на стола, попита:
-Ами
този Калии кой е? Явно е изпълнил заръката на дядо ти и е изпратил тефтера.
-Мисля,
че има вероятност да е Калин Стоянов. Съседът! Онзи с писмото. Дето си го
следял отначало.
-Преместил
се е срещу вас! Защо?
-За
да чака своя звезден миг. И той е искал да намери храма, но не е бил толкова
напорист и краен като приятелчетата ти. Имал е душата на лешояд. По-точно -
има, защото успя да се измъкне само с една изгоряла къща. Сега вече мога да
отгатна откъде ти е плащал. Бил е иманяр. Кой знае какви неща е намерил край
хълма и ги е продал, за да разполага с достатъчно пари до деня, в който ще
пипне и съкровището на храма. Жалко същество! Само като се сетя, че искаше да
се ожени за баба ми!
Борис
си премълча. Няколко минути стояха в тишина, заети със собствените си мисли.
-Искам
да ти разкажа всичко с подробности! - пръв заговори детективът.
Съвестта
не му даваше мира. Така му се
искаше да бяха започнали на чисто. Но не можеше да върне времето назад.
София
се отпусна в удобното кресло на професора и безмълвно кимна. Върху лицето й не
се четеше никаква емоция. Беше сломена от нечовешкото отношение към дядо й. За
такива жестокости бе чула, че пишат само в жълтите вестници, но мислеше, че
всичко е измислица, за да им се купуват боклуците. В този момент нямаше сили да се
противопостави на каквото и да било. Макар и несъзнателно, Борис бе уцелил
момента. Беше готова да чуе и „подробностите" му, които можеше да се
окажат важни.
-Русата
жена - поде той, - с която ме видя да говоря, се казва Даниела Танева. Може и
да не е истинското й име. Няма значение! Тогава не ми хрумна да я проверявам,
стигаше ми, че плати предварително. Не ме гледай така! Не беше само заради
парите. От няколко месеца бях в този бизнес, а случаите ми бяха свързани единствено
с изневери. Танева ме нас да издиря и да следя Стоянов. Каза ми, че е измамник,
представящ се за най-обикновен пенсионер. Бил им измъкнал семейните ценности.
Докато дядо й бил в командировка зад граница, Стоянов под претекст,
че е колекционер, изкупил за жълти стотинки някои антики от баба й, която си
мислела, че хем се е отървала от вехториите, хем е спечелила и някакви пари.
Когато дядо й се прибрал, вече било късно. Нямало и следа от Стоянов.
Единственото, което бабичката знаела, било името му и градът, от който
споменал, че е.
-И
ти се хвана на този филмов сюжет?! - жилна го София, като очевидно беше
започнала да прихваща от сарказма му. - А перхидролената красавица не ти ли
оказа някакво въздействие?
-Само
докато не те срещнах.
-Знаеш
как да се измъкваш! Ще те убия, ако си ме излъгал! - с усмивка му се закани тя.
- И после?
-Стоянов
нямаше адресна регистрация в града. Нито телефон на негово име, нито данъчни
декларации, нищо. Нямаше и кабелна, нямаше сметки за вода или ток. Все едно,
че такъв човек не съществува. Бях започнал да си мисля, че мъжът, измамил бабата,
не се е представил със собственото си име, но когато се обадих да кажа това на
Танева, тя категорично ме увери, че точно това е името му. Беше странно, но
много-много не се замислих тогава. Един ден, когато след тичане по други
задачи се върнах в офиса, заварих Танева да ме чака до вратата с някакъв възрастен
господин. Поканих ги вътре и повторих това, което й бях съобщил по телефона. Тя
настоя да продължа издирването и ми плати дотогавашните разходи. Непознатият
през цялото време не пророни нито дума. Дори не се приближи до стола, който му
предложих. Държеше се като префърцунен високомерен сноб. Танева не ми го
представи, но аз го взех за дядо й. Тя ми даде още веднъж визитката си. На нея
бяха изписани само двете й имена, с които ми се бе представила, и телефонът,
който вече знаех. Проследих ги през прозореца и видях да влизат в голям черен
мерцедес с тъмни стъкла. След тях потегли и другата черна кола, която и ти
знаеш.
-С
двамата юнаци с патлаци?
-Шегуваш
се е мен?! Значи ли това, че не ми се сърдиш?
-Казах
ти вече, разбирам те, така че продължавай! - окуражи го София.
-Както
си седях и размишлявах по какъв начин да го открия, се сетих, че трябваше да си
купя вестник. Правех го всеки ден, но покрай цялото това издирване така се
бях улисал, че занемарих дори и най- елементарните си навици. И точно в този
момент се сетих за пощите. Ако в града ни живееше човек с такова име, имаше
голяма вероятност да е получавал някога препоръчано писмо или някакъв
абонамент. Това беше последната ми надежда. Ако щеш вярвай, но за този случай
съм задължен на много от приятелите и роднините си. В малък град като нашия
знаеш как е - колкото повече са ти познатите, толкова по- далеч стигат очите и
ушите ти. Стига да си общителен и да знаеш кога и какво да кажеш.
-Ако
беше някой гадняр, нямаше да успяваш толкова лесно да събираш информация. Явно
чарът ти действа не само върху мен, иначе надали щеше да имаш толкова познати,
които да се вържат и да ти свършат някаква работа безвъзмездно.
Борис
иронично вирна нос и изпъчи гърди.
-Аз
съм чаровен, добронамерен и отличен слушател. Това е само малка част от добродетелите ми, играещи
най-важната роля, когато си набавям нужната информация.
-Май
че липсва само скромност - подметна София.
-Искаш
ли да разказвам, или ще ми правиш психологически профил?
-Продължавай.
-Както
вече се разбра, имам много познати. По една случайност една моя братовчедка
работи като пощаджийка.
София
не се сдържа и се разсмя, но Борис така я изгледа, че смехът й секна и затисна
устата си с ръка.
-Тя
ми обясни - поде отново той, - че е достатъчно само едно препоръчано писмо да
е получил този човек или някакъв колет, това ще е записано и няма как да не го
открие. Обеща да ми се обади веднага, когато намери нещо. Още на другия ден ми
звънна. Явно бе открила човека, защото звучеше радостно. Даде ми адреса чак
когато тържествено обещах да я навестя. Сега е моментът да почнеш отново да се
кикотиш.
-Не
се бой, ще се въздържа.
-Това
беше първият ми по-сложен и не толкова унизителен колкото предишните случай и
бях доволен, че го приключих. Тогава така си мислех. Щях да се обадя веднага
на Танева, но в главата ми бръмна идеята, че много по-лесно им е било да го
издирят чрез полицията. Нали все пак той ги бе обрал!
И
си решил да отидеш да го видиш.
-Да.
Танева, странният старец, колите - всичко това ми приличаше повече на кадри от
стар мафиотски филм. А дори и Стоянов да беше измамник, как
можех
да съм сигурен, че нямаше да спомогна за убийството му. Взех листчето, на което
си бях записал адреса, и отидох да се срещна с него. Не очаквах да ме пусне в
дома си, но той го направи веднага след като му се представих като частен
детектив. Оказа се, че интуицията ми не ме е подвела и каквото ми бяха казали
за него, е лъжа. Не съм могъл да го открия, защото всичко, което притежава, се
води на името на баща му. Бях голям длъжник на братовчедката и трябва някой ден
да спазя обещанието си.
-Предизвикваш
ме, нали?! - закани му се е пръст София.
-Ще
го направя, когато се прибера - продължи да се заяжда Борис.
-Значи
в следващия живот.
-Съгласен
съм. Та докъде бях стигнал? А-а, да. Човекът, с когото се запознах, беше плах,
нерешителен и макар да мръщеше вежди и да пъчеше корем, изглеждаше малко пресилено
да се нарече „опитен мошеник". Обикновено характерът на човека е изписан
на лицето, а на тази отпусната и бледа физиономия пишеше „страхливец". Не
повярвах, че е измамник, а и не исках аз да съм причината за неговата смърт,
затова му разказах цялата истина за посещението си. Това едва не го уби. Имах
чувството, че ще получи удар, и го отведох до фотьойла да приседне. След като
си пое въздух и изпи някакво хапче, призна, че всъщност издирват теб. Обясни
ми, че притежаваш неща, които те са решени да ти отнемат на всяка цена. Знаели
са, че само ако намерят него, ще се доберат до потомците на Янко Баяров. Той
още като момче е бил свързан със семейството ви.
-Бил
е момчето от Хърбел?!
-Да.
След срещата се прибрах в кантората си. Не знаех какво да направя и реших да
изчакам до сутринта. Надявах се максимата „утрото е по-мъдро от вечерта"
да се окаже вярна поне един път в живота ми. Познах. На следващия ден получих
онова писмо, което ти показах тогава.
Прочетох го и реших да играя
двойна игра. Знаех, че Стоянов ще офейка, обадих се на Танева и и дадох адреса,
който уж току-що бях открил. Дори не подозирах, че ще подпалят къщата му.
Не знам дали са искали да го изгорят, или са предизвикали пожара за отмъщение,
след като са разбрали, че го няма. Лошото е, че са те видели. Обадиха ми се
да започна да те следя. Аз се направих на алчен, поисках повече пари и веднага
се съгласиха. Явно ги бях впечатлил с намирането на Стоянов. Тогава те
потърсих.
-А
на морето?
-Поръчаха ми да те убия. Предложиха
ми огромна сума, като сметнаха, че ще ме съблазни достатъчно, за да не се
поколебая. Опитах се да убедя Танева, че по-добре да остана с теб и да разбера
докъде ще те доведат артефактите. Казах й, че си ми се доверила. Надявах се да
й внуша, че знаеш много повече и ще си по-полезна жива. Това в общи линии е
всичко. Сега, ако ни пипнат, и двамата ще се срещнем с предците си.
-Време е за обяд! - чу се гласът на
Беев откъм кухнята.
-Само дано не е решил да ни
изненада с някое екзотично ядене. Не искам да го обиждам, но имам лоши спомени
от кулинарните му експерименти - каза Борис.
За
щастие върху пъстрата покривка на кухненската маса имаше чинии с домати,
краставици, буца сирене и нарязан шпеков салам. Изненадата и единствената му
кулинарна проява бе хлябът. Професорът извади от фурната една току-що опечена
погача и бързо я подаде на Борис да я разчупи. Детективът се опари и моментално
се опита да му я върне, но Беев вече бе от другата страна на масата и се
хилеше, гледайки го как я подхвърля в ръцете си. Накрая Борис все пак успя да
я сложи на масата.
-Традицията изисква домакинът да
разчупва хляба - усмихна се малко криво той.
-Домакинът не е толкова гладен -
отвърна професорът, взрян в парата, която се издигаше от питката.
-Аз пък съм - рече София, взе една
кърпа, метна я върху погачата, начупи я и лакомо захапа едно препечено
крайшниче.
Мъжете
нямаше вече за какво да се заяждат и последваха примера й.
-Никога не съм яла по-сладко! -
похвали домакина София, след като привърши обяда си.
Беев
гордо навири глава и философски заяви:
-Колко малко му трябва на човек!
-Така е само когато не си готвил -
не се сдържа да отбележи Борис.
-Това не е последното ви ядене при
мен, нали? - закани му се професорът.
Глава X
Нещо във въздуха
Следобеда
прекараха на сянка под асмата. Времето беше толкова задушно и тежко, че вътре
буквално не можеше да се диша от жега. Уж всеки бе зает с нещо свое, но
мислите и на тримата неволно се насочваха към митичния храм.
-Тази кръстословица е много тъпа! -
изръмжа Борис и захвърли възмутен вестника на
масата.
Професорът
сякаш само това и чакаше. Остави книгата, която се правеше, че чете, затърка
очилата си в халата и замърмори под носа си:
-Май трябва да ги сменя. Нищо не
виждам, а си ги взех от оптиката.
-А мен ме заболя главата - оплака
се София. - Надявам се да не е от жегата, защото тогава ще ми мине чак през
октомври.
-Каква логика само! - пошегува се
Борис.
Беев,
усетил момента да извърти разговора в
желаната
посока, се хвана за думите му.
-Като заговорихме за логика, какво
мислите да предприемете по-нататък? - Тонът и изражението му бяха сериозни,
затова се изненада, когато Борис и София прихнаха. - Вас също ви гложди! -
намръщи се той. - Какво сте се захилили?
-Да,
като сме започнали да говорим за логика - поде София - ти, драги, защо ходиш с
костюм през лятото?
Професорът,
възмутен, че не му обърнаха внимание, демонстративно се изкашля, но Борис вече
се бе заел да се аргументира.
-Както
виждаш, откакто сме тук, не съм обличал сакото. А пък материята на костюма ми
е от фино тъкана вълна и не задържа топлина.
-Стига!
- на фалцет го прекъсна професорът. - Не „не задържа", а „не пропуска
топлина". Престанете да ми се правите на три и половина и най-сетне ми
кажете ще търсите ли този храм?!
-Не
се ли казва две и половина? - със сериозен тон попита Борис, от което
физиономията на Беев застрашително почервеня.
София
заговорнически погледна детектива.
-Ти
ли ще му кажеш, или аз?
-Какво
се допитвате? Защо е целият този театър! Таткова ли е сложно? - възмути се
професорът.
-Без
теб няма да можем да открием никакъв храм - отвърна Борис и очите на стареца
заблестяха. - Само ти разбираш драсканиците. Искаме да те помолим ла ни
придружиш в издирването. Какво ще кажеш?
Очевидно
въпросът беше напълно излишен. Беев толкова се развълнува, че в първия момент нито думица
не можеше да излезе от устата му. Единственото. за което намери сили, бе да
закима с щастлива усмивка.
-Ще
ни са необходими още хора. Трябва да сформираме екип. Тримата сме добро начало,
но не сме достатъчно - каза му София.
-И
други ли ще има? - успя да изрече Беев.
-Не
е възможно да се справим сами. Затова трябва под някакъв претекст да наемем
хора или да извикаме стои познати, на които ще можем да се доверим - отвърна
Борис. - Само ще вметна, че ако наемем непознати, не знам колко пари ще са
нужни, за да си държат устата затворена. Предложете и вие нещо!
-Говориш
като фараон - назидателно отбеляза София и зацъка с език. - Трябват ни роби,
това ли искаш да кажеш? Нито пари ще ни искат, нито ще ни предадат, а може да
не им трябва и храна!
-Ще
престанете ли най-сетне?! Държите се като деца! - не изтрая професорът.
-Извинявай,
чичо Макси! Днес се чувствам малко странно - заоправдава се Борис. - Има нещо
наоколо...
-Нещо
във въздуха! Докосва бузите ти, челото, раменете, като движение на въздуха,
но не е - добави София и двамата се втренчиха един
в друг, изненадани от съвпадението на своите
усещания.
-Появи
се, когато те срещнах за пръв път - изрече тихо Борис, без да откъсва поглед
от нея.
-Или
малко преди това. Като предчувствие - промълви София.
-Знаех
си! - усмихнато възкликна Беев и побърза да ги остави насаме.